Не съм изморена съм от теб.
Изморена съм от вярата си в теб.
Изморена съм от мисленето ти – подредено и излъскано като комплект кухненски прибори, с лек дъх на изоставено.
Изморена съм от мълчаливите откази.
Изморена съм от прикритостите ти.
Изморена см от споровете, които не искам да водя, но не искам и да губя.
Изморена съм от безучастността ти в тази връзка.
Не съм изморена от смеха ти, а от гротеските.
Изморена съм от чакане и бързане, и нямане и бъркане на момент и принцип – ти не съзнаваш разликата.
Изморена съм.
Но не от теб.
От себе си. От импотентен егоизъм, който не проумявам, не преодолявам, не искам и, все пак, не си отказвам.
От опитите, години наред, да разбирам какво, кога и защо се е объркало, само за да разбера накрая, че няма нищо общо с мен и аз не мога да го променя.
Дотолкова, че вече съм забравила и героите, и местата, и изобщо всичко, което се случваше в главата ми преди, когато пишех.
Както каза Поли, „липсвам си”.
А как искам да ме харесваш таква, изпразнена, камо ли да ме обичаш?! И как, мътните те взели, да НЕ се променя, след като ми кажеш, че всичко е напразно, така или иначе?!....