Върнах се в изходна позиция, с акробатичното премятане във въздуха на въпросите за смисъла, за без-с-мислието, за продължението, за безсилието пред обстоятелствата.
Все по-сериозно с всеки следващ разговор, по-отегчително с всяка следваща мисъл, по-плашещо с всеки минал ден.
Не съм съгласна, но тва няма никакво значение. Нямаше никакъв смисъл изобщо преди ситуацията да се сети, че ще се случи. Какъв смисъл може да има сега. Разбира се, че същия. Само, че става по-сериозно и му придавам по-голяма важност. Истината е, че се уморявам да тегля някой за ръкава, като той предпочита да се върне. Ако иска да си почине - няма проблем. Но той иска да се върне - в зоната на комфорт, в удобството на познатото си ежедневие, там където обстоятелставата го отегчават до смърт, но не го водят в обятията на неизживяни ситуации.
Разнопосочие. Ставам толкова сериозна, че се отчайвам от себе си. Не мога да се насладя на мига в който се усмихвам, щото пак се оказва, че не съм измислила план на който прегледно да е отбелязано "Одобрено!". (Печатът е червен, за да го асоциирам с кървавите потоци изтласквани от сърцето ми).
Не ми остава нищо друго освен да чакам. Няма дори равносметка. Отказ защото някой се страхува да се опознае отвъд.
Тежи ми.
Не знам защо.
Усмихва ми се.
Не през сълзи.
Всъщност безсмислието не е нищо ново. За него си говоря с мен, когато не ми остане друга по-интересна тема. Като се почне от смисъла на живота, битиета, сексуалности и всякакви други Юнг-Фройд-Буда нелепости.
Въпросът е, че винаги съм твърдяла, че живея в момента, а се оказва, че страхът от бъдещето е превръзката върху очите на сензитивността ми към момента.
Използвах първо лице единствено число, а всъщност числото съм го оцелила, но не и лицето. То е трето. Духовита съм, това е добър знак. А мие мъчно, лудо мъчно, но нямам тежести. Бих ги използвала за трицепс.
Не мога да се боря с чуждия избор, мога да се опитвам да опознавам своя. Искам щастливост. Милена пее за Робърт в една песен от ученическите ми години. Дали остана с него? А беше ли с него изобщо?
Хаосността на мисълта ми ме радва. Значи, че съм искрена пред мен. Вече не помня какво написах. Откъде тръгнах, докъде се върнах.
Обещах си да не се насилвам, да не си слагам спирачки и да си бъда вярна. Като малка. Изобщо не смятам да си нарушавам обещанията. Не знаех, че преследването и отстояването на желанията е толкова мъчително на моменти, не знаех, че трябва толкова сила и смелост, за да правиш каквото си искаш. Внимавай какво си пожелаваш, колко банално... почти като мен в момента...
Е, уча се. Нали съм жива...