днес след меланхоличен джаз в метрото с торбичка лимони слизам на сердика и някакво мъжче ми иска цигара, ухилен, така, както иво има навика да бъде. тошко беше взел някакви, които не харесвам. дадох му неразпечатаната кутия. той я взе свенливо и с все същата вятърничава усмивка, потупа ме по рамото и "Обичам те!".
помислих си, ето, понякога е лесно, макар и за кратко, да обичаш.
спомних си и как седяхме в борисовата градина и си светехме в носовете с фенерчета, защото те обичах, а се виждахме за по един час в денонощието.
сигурно вече няма да го чуя от теб... и ми е някак отнесено, вяло тъжно. после си намерих теменужка на улицата, посред зима, но е огромна и много хубава. взех си я в джобчето, да не я настъпи някой.
сега се помещавам в ризата на дете. топличка е, макар и с къси ръкави, но ми захладнява, защото отново звучиш уморена и сърдита, мълчаща от другата страна на телефона, макар че ти си звъннала.
ами как да е. ще трябва да си взема един стек от онези същите, обичащите цигари.
а калоян с котешка маска и плащ от чувал за боклук на розовата си тениска лети, лети, лети...
всъщност исках да напиша това:
днес един непознат ми каза "обичам те." а ти не.