Толкова си далеч, но толкова близо (си) далеч...Усещам уханието на аурата ти, есенно-сладкия й кървав вкус от километри.Забивам гладни устни и пия от спомените, книгите,прочетени между две гари.Не се докосват.
Да те усещам всеки път, когато ми се иска
Да те гледам, докато ми се доспи,
Да те докосвам, докато вече не усещам,
да държа ръката ти, докато се изпотят пръстите и не залепнат,
Да говорим, докато се съмне,
да те обичам, докато ОБИЧАМ...
Мечти.Мисля непрекъснато.
Изтривам те.Не и от главата си.Там няма делийт, нито дори гумичка.
Там има най-много теб, после тебе и после всичко останало от теб.
Там има листа, които капят и това си ти, когато те срещнах,
Там има тъмно и това си ти, който спиш до мен,
Там има светлина и от това е направена кожата ти и косъмчетата, които я покриват.
това е реалността, която изяжда съзнанието-пихтиеста утайка от дълг, желания и спомени.
Това не е вече това.Това беше.Въпреки всичко.
Да те видя, да те видя, да те видя!!!