Слязох от претъпкания рейс и въздъхнах дълбоко признателна на Господа... Понеделник сутрин задръстването е ужасяващо, а главата кънти от снощните водки, бири, топки за боулинг... На всичкото отгоре във въпросния рейс съзрях най-бившето си гадже – метъл-фотограф, Бяхме се запознали в Пловдив, аз – на 15, той – на 27. Харесваше ми гласът му – носов и мъжествен. Като го чух в рейса, вече бях сигурна, че не съм се припознала. Ама се очовечил, за щастие, офъкал мазните кечета, турил цайс и т.н. Още една време ме отвращаваше, а най-странното е, че това отвращение ми действаше като пипер в манджата...
Мисля, че и той ме позна – заглеждаше ме тактично от време на време – все пак беше с някаква жена....
Прилоша ми, автобусът просто пълзеше няколко метра, после спираше. Нямаше въздух и аз, с моите завидни 1,58 бях просто смачкана измежду огромни лели и снажни тийнейджъри. Трябваше да мисля за нещо друго. Сетих се за предходната си случайна среща с човек, с който по някакъв начин сме били интимни... Отново гласът изигра решаваща роля...
Та значи...наскоро се бях запознала със Стоян – странен младеж със склонност към ексцесии и афинитет към тежката музика. Общо взето – сродна душа. Беше пленен от моята персона и ме замъкна на някакъв рожден ден на негова приятелка. Аз вече бях сериозно подпийнала, влязохме в апартамент, тънещ в сумрак, из който щъкаха разни хора с чаши и цигари в ръка. На някои бях представяна, с други се заговарях, общо взето със съзнанието, че едва ли ще запомня някой от тях, въпреки феноменалната ми способност да запомням физиономии...Из сумрака се носеше името „Нели” – Нели това, Нели онова, окупирала е уредбата... В интерес на истината звучеше някакъв поп и R & B, а хората си бяха алтернативни повечето – брадясали, дългокоси и т.н.
Та – явява се в мрака някаква фигура, разговаря оживено, явно познава повечето от присъстващите, а моите ушенца започват да потреперват... Боже, този глас ми е толкова познат! Дълбок, нисък, със съвсем лека дрезгавина. Започвам бавно да свързвам познатостта на гласа с името...Не, не може да бъде! Нели-та има бол! Както казва майка ми, „Не само едно магаре се казва Марко” и не само едно прасе – Гошо, би могло да се добави...
Но въпросната фигура се завърта около мен (аз , естествено съм застанала до бара), налива си нещо, предлага и на мен – взирам се в тъмното – вече няма съмнение - тя е!
„Аз съм Мария” – казвам
„Нели” – отвръща тя
„Ние се познаваме”
Прави неразбираща физиономия и се взира в мен.
„Созопол, 2001” – подсещам аз
Да, тъмно е, след въпросното лято се бяхме виждали само 3 пъти – два в София (единият от тях - паметен, предмет на отделна история, свързана с доста алкохол, наркотици и луди случайности), но не може да ме е забравила...
Видяхме я покрай параклиса – сладка сочна блондинка със сини очи. Бяхме трима – аз, Жан (мой интимен приятел и фаворит за секс) и Росен. Седяхме на една пейка, ръфахме царевици и пиехме водка. Бяхме тръгнали на стоп и само с по един спален чувал.
Жан веднага се приведе в действие и заговори сладката хипарка, тя се присъедини към нас. Ние с Росен почти не говорехме, аз почти никак, съсредоточила вниманието с в бутилката. После дружно, заедно с още един – двама младежи се отправихме към квартирата, която една моя колежка от университета услужливо ни беше предоставила за нощта, докато те с гаджето й щуреят на Метрополис. Беше ме помолила да не водим никой.
Продължихме да бърборим, Жан постоянно нещо говореше в ухото на девойката. Изведнъж тя стана и каза „Искам при Мария” and that was it, както се казва...От дума на дума се търкулнахме върху единственото легло, сякаш другите не съществуваха.
Естествено, Жан прави неколкократни опити да се присъедини, но беше отритван... И така до сутринта, последваха опити за самоубийство от негова страна, после ми предложи да се оженим, той си е такъв, не му се връзвам. Ние с Нели и Росен ходихме на плаж, където от близкото заведение ни пуснаха (тогава новия) албум на Шиниъд О`Конър...Беше невероятно хубаво. Нели беше умна и забавна, но вените по ръцете й бяха надупчени, дори не се опитваше да го крие. Оказа се, че е на 18, от Габрово, тази година я приели да учи английска филология в Софийския университет... Няколко дни се засичахме из Созопол, скачахме от скалите в морето, пиехме, или просто я виждах да клюма на някоя пейка и сядах до нея да се облегне...
Не можеше да ме е забравила.
Когато казах „Жан”, й просветна. Всъщност онази вечер й беше шепнал в ухото, че много я харесвам и винаги съм мечтала да бъда с жена...Миличкият...
Беше се променила. Напълняла, гримирана, пораснала. С някакви фешън дрешки. Почти не можех да открия онова сладко синеоко луничаво момиче, в което се бях влюбила преди 6 – 7 години. Но беше спряла да друса.
Това е най-важното, мислех си.
Най-накрая автобусът спря на спирката, на която трябваше да сляза. Не се обърнах да погледна моя стар познат. Сега най-важното беше да стигна навреме на работа, този месец вече имах едно закъснение...