липсваш ми

Липсваш ми... Липсваш ми. Липсваш ми в мокрите есенни листа навън. Липсваш ми в мълчанието си. Липсваш ми в престорено ведрите ни усмихнати разговори, които просто ме разсипват. Липсваш ми, сега, когато си по-близо, но още прекалено далече. Липсва ми онази част от мен, която ти обичаш. Която създадохме заедно с теб двамата. Липсва ми свободата ни. Липсват ми неделните палачинки и кафето с канела. Липсва ми присъствието ти до мен, дори когато си на другия край на света. Липсва ми магията, която създаваш около мен. Липсват ми случайностите. Липсват ми разговорите ни. Липсваш ми. Липсва ми да знам, че си тук, независимо къде съм. Но липсата, казват, не е нищо повече от носталгия по миналото. А не можем да върнем миналото. То е минало. И, макар да си на няколко цифри разстояние, теб вече те няма. Усещам го. С всяка празнина, която остава. Усещам как се изплъзваш все по-далеч и по-далеч в ежедневието и в своя си собствен живот...в който аз сякаш заемам вече позиция на безучастен страничен наблюдател.... Може би преувеличавам и е просто от есента и мрачното време. Но ми липсваш и го усещам с цялото си същество. Липсваш ми.