Усещам я. Шейната, която теглят иначе безделните ми кучета, кучки, четирикраки, хлебарки, шест крака, осем, осемнадесет, двадесет и един, точно толкова години, двадесет и една, след броени дни, седем дни, седем вълшебника, триста шестдесет и пет джуджета...
Усещам я и искам да пуша, отново и отново, цигара, дълга поне километър, да влиза и да остава в мен, когато тя не може.
Механично, като дишането, като стъпките, усещам я без мисъл, без форма, без цвят, неопределена, неподредена, лицето, което изниква като процеп в иначе безобидния свят, ярка, временна, време, самото време, безкрайна, усещам я в черната котка с полепнали по опашката жълти листа. Люлката, в единия край на която стоя едва на краката си, опиянена от шеметното излитане нагоре, а в другия край листата се спускат апатично надолу, люлката, листата, летенето, лицата, лекотата на живота.
Усещам я в крясъците им, в ругатните им, в очите им, в чашите им. Усещам я в поезията на арменката, която познавах като дете, в думите, които чувствах без да разбирам. Събирам парцалчета от присъствието й по улиците.
Усещам я в майка си.
Усещам я в себе си.
Усещам я, когато ми се вие свят от миризмата на котки в тесни помещения.
Усещам я, когато съм малка хулиганка и бера хризантеми в чужди дворове.
Усещам я, когато съм на път да убия. Когато е време да родя. Когато е нищо.
Усещам я в безсънието си. Когато нямам моливи. Когато няма място за мен. Когато няма място в мен. Когато местата са повече, отколкото мога да запълня. Когато съм препълнена. Прекалила. Прекрасна. Превзета. Преиграваща. Когато разиравам всички. В игрите на война в водни пистолетчета. В разводнените спомени за пътища и страх.
Усещам я в главоболието си, когато прекалявам с кафето. В главоболието си, когато няма кафе. Усещам я в кавалерията, трополяща зад очите ми, когато има да става нещо.
Усещам я като обет за вярност към още нероден суверен. Тя е във всеки един, всяка различна кукла, тя е в главите им, в телцата им, в разплетените им вени, в малките им пластмасови сърчица, в старостта им, в неприкосновенното им детство, в зародиша на желанията им. Усещам я, намирам я, докосвам я, губя я, започвам я отначало, рисунка, отенък, стена, стая. Стаена. Тайна. Моя.
Преследване, гонка, лов, ластик, за който съм закачена като за пъпна връв, единение, еднопосочност, понякога спирам да дишам задълго, оставям се, оставям я на оловното море от нищо дълбоко вътре, пускам нишката. Вкочаняване. Бездумие. Безизходица, безпокойство, болестно състояние, трепкащи светлинки отвъд повърхността, забравям как става, забравям ритъма на живота и се вплитам отново в името й, в корените й, повтарям го като мантра и отново потичам през себе си, изплувам в себе си.
Усещам я в своята безчувственост, безцеремонност. Усещам я в твоята променливост, когато влиза в теб, върти се, души, слуша, рови, гледа, тършува, намърдва се, свива си гнезденце, свиква с теб, после внезапно си събира партакешите и отпрашва. Усещам я, когато се връща и те завладява отново. Прониква в мен през теб, защото знае, че тази врата винаги е отворена, винаги е била.
Жената, тази жена, същата, която си обичала, същата, която аз съм обичала, същата, която всеки е мразил и обичал от първата до последната си стъпка, жената, която си видял и забравил, но никога не си напуснал, жената, която мразиш в мен, жената, която търсиш и после отричаш, жената от звездите, онази. Жената, която те вбесява с незнаенето и неможенето си, с невъзможността си, с неповторимостта си, непостижимостта си. Жената, която понякога дори не е жена, променлива до невменяемост, обикновена до прилошаване, най-обичайното нещо на света.
И най-странното, което мога да ти покажа.