днес прочетох романа, естествено на г.г. ("мани го автора, той е малоумен" (реплика извън сценария и извън залата на главния актьор след лекото четене в сфомато)).
не знам защо все избягвам имената (тъй неприятното namedropping). може би защото ми се ще това което пиша да е хубаво и извън социокултурния контекст на текста. както и да е, сещате се за какво става дума. ако ли не, дори да го кажа, самото име няма да помогне много за разбирането.
та си мислих, хомили-то малко прилича на един естествен, фрагментарен, фасетъчен роман, изпълнен с начала. думите, макар и не свързани, все пак се държат от една обща сила, нещо като художествена гравитация. естествната история на група непознати с достъп до интернет и малко свободно време. и това е приятно.
чудех се тази гравитация, тази тематична или емоционална подобност, която така свързва уж несвързаните добавки каква е всъщност. защо пишем подобно (ако кажа еднакво ще има обидени.) защото сме самотни, сплашени, загоряли или интелигентни? банални? защото четем едни и същи книги и списания и гледаме едни и същи филми? защото сме хора и всъщност дядо юнг е бил прав и ние наистина всички мислим еднакво (и което е по-страшно, измисляме еднакво)?
имам чувството че ако се хване някой гениален математик и вминалено анализира всички публикации тук ще може да открие някаква конкретна и сравнително семпла формула за така нареченото ни творчество. всички тези думи все ще се свеждат до едно число. надали ще е това на дъглас адамс (42), по скоро нещо от сорта на 00. или всичко ще се сведе до една дума. каква ли ще е тя? любов? смърт? страх? секс? клозет? не знам, но ако узная, няма да спра да я пиша. ще я пиша и преписвам докато я забравя. антъни бърджес (как по дяволите се транскрибира това ужасно име?) е казал нещо от сорта че имало само една история и една книга. е нищо де, ние хората си я преписваме ли преписваме като старателни монаси затворени в един голям голям манастир и тук алегорията нека приключи.