усещам студения въздух да преминава през стегнатите ми дробове
забравям всичките смисли, които съм влагала
отпускам се в сълзите на неразбирането от най-близките ми хора
опитвам се да се сетя за хилядите идеи, които са се стопили заедно с момента, за който са били
почуквам отчетливо, толкова, че губя трезвост
не помня визия, нямам стимул
губя вяра в това, че въздуха ме подкрепя в самотните моменти
а не трябва
някои хора са по-близо, макар това да не личи
трудно ми е да вярвам
аз не мога да чакам
чакането ме забравя и се лутам по коридорите на влечението
усмихвам се при мисълта за него, защото е важно да си усмихнат
много е важно
остави ми чувството за хумор, което не мога да проявявам в семейството си
остави ми баланса, които настъпи след трескавото ежедневно-ежечасно-ежеминутно на моменти проверяване на нечии мисли
остави ми равновесието в застиналост, която не ми е присъща
остави ми липса на спомени, пленителната дисхармония да вярвам в мен, отчайващо предрешената борба, че бъдейки мен е най-добрия избор ever
остави ми спокойствието да нямам нито един съхранен смс, животът на момента, нескончаемостта на поривите и тяхната никаквост след като отминат
остави ми нежеланието да пазя миналото, защото то отмира, за да продължи да живее в създадената близост
никога не съм пренебрегвала архивите си до тоя момент
не съм оставала с ненаписана история, каквато и да е била
научих база данни, за да пазя живи емоциите си и да ги повтарям преди
сега ги няма и аз нямам нужда от тях, защото те живеят в някои
думи, по-съкровени от най-искрящите скъпоценности в душата ми отлитаха от мен
без да ме интересува къде
подарявах красота, изсмуквах времето през сламка
дано е живо всичко
някъде
липсва ми
уморява ме безумното упорство да познавам реалността и тя да зависи от мен
а тя не зависи от мен
аз ли си избрах отъпкания път или си изпуснахме ръцете
незнанието сега не ме шокира и не ме връзва с бодлива-ръждясала-метална тел
незнанието ме увлича в зверско-застинало равновесие, което е адски нетипично
помня само сериозни случки
болката в рамото
росата по дланите
стръковете трева, ожулените пръсти
удари на сърце, в незнанието за ще бъда ли харесана, себе си ли съм сега
терасата
млъкни
зарядно в контакта за първия един час, когато някои разбираха по-бързо и се страхуваха по-малко да са безцеремонни
млъкни
едновременните приказки, за пестенето на време, което ми трябваше за да мълча, да чувам пул, да усещам дъх, да долавям преглъщане в пресъхнало гърло
животът е майтап
това е наистина важно и се опитвам да го следвам, но то понякога се скрива и съм благодарна, че има и други, които го търсят - това ме кара да знам, че съществува
една дванайста от нещо, което го няма.
аз винаги се досещам на третия път.
в събота
на амбарица
заради всичките тройки
ботев
път
месец
някой има план за теб и ти отпускайки се, просто го следваш
тогава
когато