Днес небето беше на земята.Рехава сивкава плът, разлята над комините.Нива, почерняла от гарвани и мъгла. Толкова красиво е, когато вали и пътувам.
Снощи си мислех, когато завесата се вдигна след самоубийството на героинята в театъра и всички ръкопляскаха на крака, че щеше да е хубаво да се случва така и в живота.
След всичко лошо да има една тюлена завеса, която да закрие сцената и накрая усмихнати да събираме цветя; всяка реалност да е просто игра, която вълнува.
Отново съм в топлите му зимни прегръдки, миришещи на камина и него; готвя му пиляф и пием чай с наргиле и е идилично и невъзможно, както винаги, както винаги...