Седна да обядва, сама както обикновено. Наля си чаша топъл чай, разбърка вътре лъжица мед и зачака филийката си, която се препичаше бавно и мъчително в металната кутия.
Чакайки погледна навън. Един прозорец на отсрещния блок беше отворен и от него се показваше главата на стара жена.
"Бабата пак ще тупа", помисли си тя и се усмихна.
Тази баба имаше навика все да тупа нещо през този прозорец и вече се беше превърнала в някакъв комичен образ в съзнанието на моята героиня.
Загледа се и усмивката залезе от нежните й устни. Бабата изглеждаше поразително тъжно... В бялата рамка, на фона на черното петно, което образуваше виждащото се от стаята, тя тръскаше някаква дреха и мълвеше нещо.
Говореше си сама... Старият дядо беше изчезнал от живота й и сега нямаше с кого да занимава времето и съзнанието си.
Бабата мъмреше, а тя гледаше. Беше станало толкова тихо изведнъж! Чуваха се единствено звуците на бетонената гора, които, за разлика от онези, изпълващи планинската тишина, бяха хладни и черни, сякаш издавани от тежки и злобни машини.
В този момент филийката от тостера изскочи със звучно "пук!". Тя не погледна - не можеше да свали очи от старото лице, което изричаше незнайни думи. Сърцето й се беше свило, очите й се наляха с тъга. Бабата прибра ръцете си в стаята, облече дрехата, която беше тупала и затвори прозореца. Постоя там още няколко мига, вперила поглед нагоре и все още мълвяща. Сетне го свлече към земята, бавно се извърна към тъмната стая и потъна в мрака.
Тя седеше пред масата с потъмнели, печални очи. От чашата се виеше пара и рисуваше злокобни форми със сенчестото си тяло. Черният прозорец повече не се отвори.
22/11/07