нагазила съм до ушите в някакво състояние отвъд думите. и само това пространство тук е връзката ....
далече съм, в желанието, в зимата, в мъглата и всички срещи идват и си отиват, преди аз самата да съм стигнала до тях.
тотално затлачена глава. дали ще има планина още, когато най-сетне се наканя да се кача и да се обветря?
леле, как ми трябва планински вятър. да ми продуха ушите, очите, устата.. душата..
нищичко не мога да свърша. ръцете ми са вързани. а трябва да рисувам за пари. тази сутрин. сега. веднага.
за първи път нищичко не мога да измисля. blank образите в главата ми или спят, или се щурат като подивели от едното ухо до другото.
устата ми е запушена с думи, все неправилните. а трябва да намеря точните и да ги изплюя. да кажа на този човек. нещо. каквото и да е. той чака.
очите ми покрива дебел слой прах. не мога да видя очевидното.
и въобще, Милорад, откъде трябва да започне човек? отвън или отвътре?