Отново се прибирам замечтано в сивия, вмирисан на манджа и влажно, блок. Цопнала съм в две-три тъмни локви, но си тананикам весело.
Изписах всичко за него, а сякаш нищо не съм казала, но каквото и да е още, ще е безмислено.
Безсмислено е да казвам колко ужасно ми липсва, дори три часа, след като съм била в ръцете му; един час, след като за последно му махнах, петнайсет минути, след като го чух…
Безсмислено е да казвам колко дяволски хубаво, ароматно и уютно ми беше с него в стаята с боровия зелено-снежен изглед, топлата стая; на лифта, на чудните мостове, в снега, в дъжда, в колата и в ресторантите; в банята и по улиците…
Безсмислено е. Казах го.
Винаги ми се прибира там, където е той.
Късам се от кошмари, като си помисля, че съвсем скоро армията ще ми го вземе за година-две, а може и завинаги.
Се ла ви.