Усещам как думите се увличат след спомена за сняг по-дълбок от дълбините на мислите ми, светлина по-светла от радостта ми. Усещам се омагьосана при спомена за склонове, които приближават върховете към мен, карат дървета далеч километри да изглеждат като глави на карфици, забити в белоснежна пелерина на зимна принцеса, която е забравила да се наметне по пътя нагоре. По пътя, който го няма. По склон, който никъде не води.
Небето е безумно ясно. Облачна мъгла се надпреварва с никои. Бърза нанякъде. Бърза наникъде.
Ако беше тук щях да те обвиня заради това, че те чувствам близо. Сега не се обвинявам, че те чувствам за мен. (До мен трябваше да кажа, напомня ми разсъдъка.) Мисля твърде често за фрагменти от филми, в които ТЕ безумно се обичат, безпаметно мислят един за друг, тихо тъгуват, измъчено се опитват да се адаптират с приспособеността, която помнят, но не им се отдава.
Кадри, в които тя поглежда към небето и в сумрак изплуват неканени спомени. Или толкова безцеремонно поканени, че чак зрителят е длъжен да преглътне въздишката от многото романтика, която в кубични метри се лее от широтата на екрана. Тя се отнася отпусната в прегръдката на удобното рамо на човек, който безумно я обича и мечтае друг. И всички, ама толкова всички, че чак и аз, са на нейна страна. А има предателство. Или любовта оправдава предателството? Най-големия грях е този, който сам не можеш да си простиш. Заради тва си грешен по презумпцията на любимата ми религия. Щото си препълнен с грехове, които не можеш да си простиш.
После друг кадър. За него. За забързания делник, в който колежката разхвърляно нервничи за деловия график. Толкова секси-романтично нервничи, че ми е ясно, че няма нормален мъж, който не би я пожелал. Щото е беззащитно-откровено-приканваща.
А той мисли за нея.
И тя мисли за него.
А са далеч. После времето се намества, минават някакви периоди и всичко се нарежда. До тогава, докато филма свърши. ...и после нищо. Защото нищо значи просто нищо. Както и край, значи просто край. Няма после.
Много трудно минават дните ми в неочакване. Измъчвам се без да ми харесва. Чувствам се някак си ненужна. Вчера мислех, че съм почнала да се изживявм на жертва. Писна ми от негативни уроци.
Идваше ми да кажа, че няма издържа. Сега се опитвам да се боря. Хубаво, че поне като пиша за всичко това, някак си прозирам блудкавостта и си ставам досадна.
Имам си мечти за сбъдване. Колко прекрасно, че са безумни. Колко жалко, че едва ли ще се сбъднат.