Беше тъмно в онази неделна стая, в която прекарахме деня заедно, без да се сетим за другите и за другото, за това че сме част от свят, който се върти. Планината пушеше тихо отвън през прозореца и издишаше бялата лепкава мъгла бавно и напоително, за да ни задуши в прегръдката си. А аз дишам спокойно до теб, защото знам, че и ти си точно толкова изпразнена, точно толкова разтоварена от емоциите си, че излъчваш абсолютна феерична чистото. По тавана шареха синкави отблясъци, в стаята на талази се разнасяше бледия аромат на твоята кожа---
- Какво правиш?
- Възприемам те...
- И хубаво ли е?
- ...