Странно, защото там винаги всичко е толкова спокойно.включително и аз. няма страх, няма тъга... стоим и гледаме майките си, влезнали вътре даже, за да оскубят тревите, които и миналия път се мъчеха да изкоренят...цветя, вода, оная стара ръждясала тенекия, която уж пази завет, за да горят свещичките по-дълго...
мълчим. чакаме някой спомен да изпулва... да ни подскаже какво е било. аз почти нищо не помня. една сутрин само...тъкмо се бяхме събудили.той влиза усмихнат.. "я да видим сега кой повече е пораснал?", при което и двете се качваме на леглото, повдигаме се на пръсти и се мерим...после ни пита(а той все това питаше)"коя е моята бузка?", а ние сочим с пръсти и получаваме по целувка... Сега е като даденост, сякаш никога не е било по-различно. 11 години.
---
Иначе луничките ми пак се появиха...
А една ръка от съседната тераса полива едно цвете от нашата... :)