Любовта отлетя със скреж по прозорците
и с писъка на отминало лято.
Любовта ме очаква навярно в ноздрите
на задъхано пролетно ято.
Беше по-топла и нежна от пламнала есен,
бранеща нежното още сърце.
Ще бъде навярно по-непринудена
от мрачен облачен ден или синьо небе.
Любовта не минава. Тя е вечна. В сърцето.
Тя не страда, не мрънка, не кълне битието.
Тя ме води, и съди, понякога не и пука.
Любовта ме обича, аз съм нейната ходеща кукла.