Написах едно съвсем спокойно писмо, което изпратих и си представям как бавно и нежно плува някъде по електронните вълни. Всъщност бяха едни такива думи, в които не заложих смисъл, а просто частички действителност - без тръпки, без влудяващи емоции и без вариации на мисли, които очаквам да се разсънят, преди да разберат, че са уцелени смъртоносно.
И се замислих. За сърцата, които сами се разбиват. Нужен им е само повод. И вроден усет към пътищата, по които да вървят, за да стигат до ръба на емоцията, която няма продължение. Толкова разтърсващо силна емоция след която не остава никакво чувство. Нищо. Нищо. Даже не и празно.
Минавам си през моите състояния. Стават все по-приемливи, все по-меки с психиката ми. Започвам да се усмихвам. Стигам до неговите изводи. Вероятно той стига до моите. Като се задълбавам почва да ми тежи, да ме боли, да е неприятно. И предпочитам да се усмихна и да махна с ръка, защото в случая това е по-вярното решение.
Той никога няма да се върне. Предпочитам да е така, защото иначе се страхувам, а съм съвсем самичка.