Останах.
Върнах се...Или май изобщо не заминах...
Живея в Параграф 22...Играем си на хора.
Най-големите естети, които познавам са и най-големите мръсници.
Извадка от речник: ”естет – мръсен, цинично-вулгарен тип, който разбира от изкуство”.
Сутрин ставам, за да посрещна абсурда, вечер лягам, изпращайки безсмислието.
Няма пълноценност.
Няма изкуство.
Аз съм деструктивна в креативността си.
Когато слушам джаз, нещата си идват на мястото. Хаосът на звуците ги подрежда. Esbjorn Svensson Trio свирят прекрасен джаз. Пианото винаги изпада в истерия в композициите им.
Превърна се в прочетена книга.
“ - Защо вървиш по средата на улицата?”
“ - За да си напомня, че не съм безсмъртен.”
“В нощта, когато вятърът размърда леката мъгла
проследявам линиите на живота си
тишината вътре вече не плаши
и по нейните клони се окачва меланхолията
и в мен се издига спокойствие...”
“На стената има празна рамка от картина... Ако откриеш лъва в рамката, стената ще изчезне...”
Страшно е, когато някой се превърне в цитат. Обидно е някак...
Трудно е да се определи дали ще ти е по-леко ако локализираш болката...
Има ли значение кой корен на косата ти се къса?
Има ли значение коя твоя клетка умира в момента?
“Два сутринта е, пак съм пиян, една чашка, за да си спомня, втора, за да забравя...”
Разбрах защо сме толкова жестоки – в изкуството няма компромиси.
Hombre, Hombre, lama sabah tani?...