Дните минават понякога разтегливо. Изпадам в теоритизация на всичко, което подлежи на анализ. Подлудявам себе си до степен, която не бих си позволила да приложа на друг. Непрекъснато се връщам към случки, за съжаление само случките, които помня. Опитвам се да извлека максималното от ситуацията и да запомня максимума на максималните преживявания. За съжаление никога не ми се отдава докрай. За съжаление на други, аз съм си простила на паметта.
Бих си адреналин в невероятни количества. Имам неимоверна необходимост от тоя човек. За да съм жива. Да се чувствам жена, да се харесвам на себе си и на света. Да се чувствам
енергична
иронична
егоцентрична
еманципирана
устойчива
вълшебна
принцески объркана
разлято спокойна.
Не спирам да се чудя как така стана, че да ми се услади толкова много някакво подобно усещане. Как се вързах към определен човек. Разбира се, влюбена съм в него до мозъка на костите си. Не го искам нито за секунда близо обаче. Стигнах до края, до най-съкровения край. Казах на някой външен човек, че се страхувам, извиних се, казах че го обичам и го помолих за някакви неща, които не помня. Изобщо всички думички, които са най-трудни за изричане, ги препълних със смисъла, който те без друго носят в себе си, и ги пратих към него. И те откликваха. Той ме усещаше. А той е мъж! Забележи, той е мъж!
И след като стигнеш до края, почваш отначало. Превърташ ниво. Цялата история е много объркана в главата ми. Обаче знам, че в момента се чувсвам добре, въпреки че сутрин се събуждам с усещане в стомаха си, че съм сгрешила. Въпреки че оня ден видях на пързалката човек с детето си и се вкамених от мисълта, че може да е той. Умрях. Кой ти говори за приятелство. Това не може да е приятелство. И никога няма да бъде. Аз съм луда по него.
Не знам къде е края на всичко това. Някъде из главата ми.
Този човек мисля, че няма никаква връзка с всичко това.