Някой седмици минават без следа. Други са белязани от сънища. Самотни изживявания. Толкова самотни, колкото само Маркес разбира. Или поне описва достатъчно добре. Никой не може да ми помогне. Не мога да помогна на нея - понасям агресия, кубици тревоги, но тя си остава все толкова неподправено самотна с проблема, че освен да я оставя, няма какво друго да се направи.
Една сутрин се събудих от почукването на сълзите по клепачите. Беше много рано. И плаках много. Именно за самотата, за думите, които би трябвало да знам и никога няма да чуя. От най-близките хора. Кръв, която биологически се е вляла в мен. От която сърцето ми тупти, белият ми дроб неуморно преработва кислород, изпращайки го като помощен материал към съзнанието, което фалшиво оспорва истинността на процеса.
Татко ме обича. Мама те обича.
... изпаднала съм в оная слабо разиграна ситуация, в която искам да пиша, а обстоятелства за ненаписани факти ме възпират.