Не съм писал тук от много време. И сега, се чувствам като бивш наркоман, който се връща към наркотиците, неспособен да се справя с живота си без тях. Но ако не поговоря поне тук...не, няма да полудея съвсем, не съм луд. Просто може би ще се почувствам по-добре. Но както и да се почувствам, в действителност нищо няма да се промени. Може би не днес, но утре всичко ще е същото. Писането не променя нещата. Много хора пишат, вие пишете, ти пишеш, но всичко си остава същото, нали. Други рисуват, пеят, скачат от скали, но всичко си остава същото. Сега няма да се старая да пиша с хубави думи, майната им на хубавите думи. Има нещо сбъркано в цялата тая работа. Във всеки ден, във всеки човек. Знам, че едва ли е така, че виждам нещата както съзнанието ми иска. Но ми се налага да живея с неговото виждане за нещата. Чувствам се измамен, но няма кой да обвиня, освен себе си. Преди, въпреки че не съм сигурен кога е това "преди", никога не съм се съмнявал, че има неща като любов, приятелство, чест...все разни такива хубави, истински неща. Стремежа към тях винаги е бил смисълът на нещата. Сега няма смисъл. Дори не съм сигурен какво означават тези неща. За нищо не съм сигурен, нито за мислите си, нито за действията си. Напоследък се хващам, че когато лъжа съм по-убедителен, отколкото когато казвам истината. Не мога да вярвам дори на себе си. Звуча като герой от скапан филм, който се дави в алкохол. Така говорят хората, на които им са се случили много лоши неща и мозъкът им е дал на късо. Но на мен всичко си ми е наред, не съм болен, нищо лошо не ми се е случило, нещата просто се объркаха, аз ги обърках много, много, и изведнъж, без причина. Затова се чувствам се най-глупавия човек на света. В един момент бялото е бяло, а черното черно, а в следващия не е. Нищо не е каквото изглежда. Не вярвам на нищо и никого, не знам вече какво търся. Искам да поправя нещата както си бяха, но колкото и да искам за почти всички хора които познавам е по-добре да остана спомен. Толкова ли съм объркал приказките, че всичко, което мисля, че съществува, по най-убедителния начин се старае да ми докаже, че греша. Но не мога да живея, мисля и чувствам иначе, обратно на всичко което съм, а това, което съм далеч не е най-подходящата комбинация. Предполагам, почти съм сигурен, че с повечето хора е така, аз не съм специален. Като в плаващи пясъци. Колкото повече се блъскам, толково повече затъвам в собствените си объркани мисли. Финалът е тъпа, безсмислена задънена улица.