отказвам да се занимавам с глупости вече. няма! ти така или иначе не разбираш. не ме познаваш, не си искала. не знаеш как и защо обичам, не знаеш как и защо не го правя, не знаеш за какво мечтая, не знаеш какво е мястото ти до мен, не знаеш какво мога да ти дам, не си отвори нито очите, нито сърцето, колкото поне да надникнеш. и за най-простите неща е така, пред теб са, а ти ще се тръшкаш и вайкаш цял ден, вместо просто да погледнеш. аз не съм предмет, обаче. когато не ме намираш, говоря ти, идвам при теб, целувам те, прегръщам те, влизам в някоя мъничка роля, за да те разсмея, после ти казвам истината, единствената истина, на която съм способна... винаги идвам при теб, когато не ме намираш. това нищо ли не означава?
мога да мълча и да гледам колите и дърветата. да вървя по моя си път и да усещам хубави неща, макар и далечни, вместо да се боря постоянно с теб и недоверието ти, с теб, която си ми най-близка.