спомням си като малка, ако се случеше да не ме пуснат да отида някъде, безобразно много се ядосвах. имах чувството, че ще се взривя, или пък кръвта ми ще стане на сол, цятата тази невъзможност да направя нещо ме стягаше в гърлото и натискаше ли, натискаше... от този гняв плачех, плачех много дълго и неудържимо. после заспивах от изтощение.
драскам една и съща дума по листа отново и отново, докато се запълни. посягам към следващия лист, но се овладявам - стига, копеле! какво си мислиш, че правиш!
и сега ми се доспива. амфетаминена смесица от радост, гняв и нетърпение. baby you took my fuckin` meds again. give them back NOW!