Ще се потроша, за да спра всичко, което се случва.
Завист. Разкъсвам се вътрешно, без видим отенък. Единственият знак, който оставям след себе си е диря, неусмихната изтъркана следа от провлачени обувки от ествествен материал. Каучукъви подметки, за да стъпва кракът по-удобно, но да стъпва къде? Накъде?
Иска ми се да се сливат думите в безметежност, да летя, да си съхраня душата (стисната между дланите ми). Да се предпазя от всички бликащи наоколо извори от тиня и нестихваща отрицателност. Искам да съм слънце, слънчева, каквато съм, каквато съм била.
Главата ми физически отказва да приеме всичко, което се случва. Разбрала съм отдавна, колко е важно да си силен сам. Каква е тая лудост да търсиш сродник. Аз мога самичка. Винаги съм могла.
Всеки път си мисля, че няма накъде повече. И всеки път има. Какво да променя. Какво? На кой да се опра. Къде.
Животът не е сантимент, а бонбон.
Искам да говоря, много да говоря. Да се смея, да се упражнявам на майтапи, някой да ме дразни до неузнаваемост и аз да не спирам да тропам с ток в паркета. Да съм ирончна, да правя простотии, да се състезавам по остроумие и бърза мисъл.
Ае лято, идвай. Писна ми от тези мартенско-априлски истерии. Никога не съм обичала пролетта. Особено последните 2-3 години. Защото артериалното ми налягане целеустремено започва да се опитва да достига температурни стойности. По Целзий.