сутринта се събудих с мокри очи...явно съм плакал на сън...помня единствено, че сънувах ужасен сън...достатъчно ужасен, че да звучи смешно...бях болен от рак, не помня повече подробности, помня, че ми беше ужасно защото знаех, че ще умра скоро...и го чувствах...хората казват че съня изчезва от съзнанието на човека след като изминат 10-20 секунди от събуждането...не знам, защо го помня? не искам! ...и оттам целият ми ден тръгна адски безцветно, безинтересно...и през цялата му гадна продължителност се чувствах излишен...не за един човек, а за всички...бях сам...и го виждах, и го осъзнавах...болеше ме...ненавиждам времето, когато съм сам, когато няма някой около мен, който да ми каже две топли приказки...когато едната половина от обкръжението ти се лигавят, другата половина говорят за неща, които не те засягат...а третата половина Вече изобщо не те приема и там се чувстваш възможно най-излишен... мразя да се оплаквам и въпреки това го правя прекалено често... не мога ли просто да подминавам всичко, което не ми е приятно...? мисля че не мога...а някой може ли? всъщност все ми е тая дали някой може след като аз не мога, всички сме егоисти...просто сме създадени така, че не можем да живеем сами...и тогава показваме пред някого добрите си страни и ни е страх да покажем лошите...може би защото по този начин ще си развалим доброто реноме, което сме си изградили пред самия човек...но не си ли покажем лошите страни, та тогава никой няма да ни познава истински, тогава ще сме по-сами от всякога...прав ли съм? не искам отговор, прав съм...в най-лошия случай частично...сега трябва по сценарии да се усмихна, ето ви усмивката - :) (даже е без нос)