Той седна на земята... На същото зелено килимче... Обичаше го, то беше като тайно скривалище. И беше само негово. Но сега... Сега то не успяваше да попие болката. Сякаш някой беше излял цяла кофа. С малките капки се справяше, но... пълна кофа... Той продължаваше да стои върху малкото зелено, прогизнало от болката килимче, докато тъмните мисли прииждаха в главата му. Мислеше си:
“ще напълня ваната... ще запаля свещи... ще заспя... ще сънувам... прекрасен сън... ще бъда добре... ще вървя по пътеката... ще спра на старият кей... ще ме чака малка дървена лодка без гребла... ще полетя отново... ще затворя бавно очите си... ще я срещна отново... ще събираме изсъхналите си листа и те ще живеят в ръцете ни... косите ми... ще умирам... бавно... красиво... безвъзвратно... всяка минута по малко... спокойно... без болка... без сълзи... без вик... тихо... нежно... ще видя краят на моята приказка... ще мога пак да се усмихвам... ще летя...”
Така мислеше в този момент... Заровил лице в ръцете си, а косите заровили него... Нямаше го вятърът, който винаги ги разпиляваше. Беше толкова сам. И пак мислеше... за ваната... свещите... А килимчето се превръщаше в огромна локва от страдание...
Вдигна бавно глава... лице мокро от сълзи... учуди се... като малко дете, видяло красотата на изгрева за първи път. Как може за няколко бягащи минути главата да се изпълни с толкова много мисли... толкова мрачни... облечени в красиви думи... Но и това учудване премина твърде бързо, а имаше цяла една безкрайна нощ пред себе си.
Изведнъж... незнайно как и защо, започна да се заражда странно желание... желание да погледне поне още веднъж слънцето, но побърза да го убие със:
“сбогом жесток свят... напускам те днес...”
Протегна твърде изморена ръка. В тъмнината напипа нещо познато, което в последствие се оказа телефонът му. Започна да разглежда имената, също толкова добре познати и в същото време прекалено чужди за него. Тъкмо да го захвърли обратно в черното, изпълващо цялата стая, се загледа в меката зелена светлина на дисплея, която сигурно караше очите му да придобият красиво и до някъде зловещо сияние. Видя едно име... и мъничка усмивка пробяга по устните му... или поне така му се стори. Гледаше го... Беше му много познато. Дори виждаше притежателката на името, като че ли държеше нейна снимка пред все така мокрото си лице и сияещите очи. Натисна бутона за избиране. Изобщо и не помисли какво прави. Почти веднага чу глас. Глас, който чуваше за пръв път в живота си. Връзката не беше от най- добрите. Не чуваше голяма чст от думите, но гласът... той се оказа толкова нежен, почти невъзможен... далечен... Глас, който успокояваше. Можеше да го слуша до краят на всичко. Не искаше да затваря... и сигурно нямаше, ако не беше мисълта, че най- вероятно само досажда. Че тя също има своите проблеми. Толкова много съжаляваше, че се е обадил... И все пак, се радваше за това. Кога друг път би чул глас толкова спокоен... красив... Сега повече от всякога искаше да я види... нея... лицето и... усмивката... И пак съжаляваше, че може би я е изплашил... Гласът му звучеше прекалено груб... недодялан... несигурен... объркан... едва свързващ думите в безсмислени изречения. И съжаляваше... толкова много съжаляваше... докато зловещите мисли бавно се връщаха да дооглозгат онова, което бе останало от силата крещяща му:
“ОСТАНИ!”
Ще напълня ваната ... ще запаля свещи...
Някакъв пронизващ звук го измъкна от унесът... от малкото зелено килимче... Някой настойчиво, почти истерично натискаше бутона на звънеца... Някой стоеше на входната врата... Някой идваше да го спаси, без дори да подозира за това. В този момент той вече знаеше... ще види още един изгрев...
Извади от вързопчето подходяща за случая маска... Тръгна към вратата...
31. 10. 2003