Бляскава игра на кукли.
Ръководителя на трупата играе първи.Аплодисменти.Втори, трети...цялата трупа се изрежда.Още повече аплодисметни. Бис. Край на пиесата.
Пътуват за следващия театър. Европейското им турне. Последното им турне.Този път редът ще е обратен – ръководителя ще играе последен.
Прашен път, а каретата им се тутка бавно. Нямат кола, не живеят в 20 век.
Времето е 18ти век, а жените все още носят рокли с обръчи(кренолин ли беше точната дума)
Последния град току що е останал изумен от играта им.
А те не са щастливи. Ръководителя не е доволен. Не заради представянето им, не защото всеки град ги аплодираше толкова бурно.
За него, това турне беше по инерция. Тя не беше с него, винаги идваше на турнетата му. Миналата година, бе с него в София. А сега я нямаше. Всеки път поглеждаше, търсеше с поглед някоя врата от която тя може да влезе. Не...Тя не се появи.
Нямаше кой да попие потта му след великолепно представяне, нямаше кой да го къпе когато беше травмиран, нямаше на кой да подарява странни подаръци от всяка страна в която отидат, нямаше кой да му чете приказки нито с кой да плаче, спомняйки си как са били дечица и са тичали по зелените улици в града.
Сега остана само играта му...И тя..Макар и само в съзнанието му...