Бягахме от един детски лагер, пълен със зли кучета. Минахме през Созопол, за да пием чай, Созопол беше разделен на две, с огромно поле и огромен плаж по средата. Чая беше чудесен, но видяхме кучетата в далечината и тръгнахме да бягаме, на юг към забранената зона. Забранената зона е на двайсет километра по пътя през гората покрай морето. Стопирахме до там, там всички говореха португалски, а ние трябваше да се слеем с тъплата за да не ни намерят кучетата. Затова отидохме на един плаж, където имаше олимпииски игри, съвсем истински, плажни, с хвърляне на топ и копие, както и плуване мнооого бързо до шамандурата. Седиахме между хората в публиката, поръчахме си коктейли и гледахме.
Два месеца по-късно вече живеехме там, съвсем истинско и нормално, най-после вкъщи.
Често стояхме и гледахме към мястото, от което бяхме избягали. Созопол беше в далечината и ни премигваше вечер.
Веднъш отидохме да скачаме във водата от едни великолепни скали, и хората с кучетата пак се появиха, с някаква лодка крещяха. А ние се криехме долу във водата зад едни тръстики.
Повече не се появиха.
Има един залив, тук в забраненото място, където водата навсякъде е до колене и има един бар от едната страна. Хората седят на маси във водата и си говорят тихо разни неща. Ние седнахме на два камъка, малко по-навътре във залива и гледахме в далечината. Имаше две слънца, едното си светеше а другото беше в пълно слънчево затъмнение, и му се виждаше само короната.
По едно време от гората се чу вой, не, реване на мноооого вълци. Това се случваше всеки ден, два часа преди залез слънце. Цялата гора издивяваше, като ревът се надигаше три пъти и после слираше.
Хората слушаха, толкова бяха слушали този рев и всеки път се стряскаха невероятно много, и то не от самите жители на гората, които бяха съвсем миролюбиви, а от болката която изкарваха от дробовете си, от някакво желание което никой още не можеше да разбере.