Тревата е суха, облаците са сиви, всичко е сиво освен тревата, аз и баба ми се разхождаме, отиваме към мръсния язовир на края на Кюстендил, там въртя някакви вериги и й показвам разни трикове, тя не се вълнува много, но язовира е разкошен, сюреалистичен, ацки мръсен, локва по средата на нищото, до една бензиностанция, така се връзва с меланхолията която ме е обхванала, усещам как въздуха се движи тихо около мен, пространството става все по-голямо, вървим по пътечката на обратно, към вкъщи, някакви хора си говорят в далечината разхождат куче.
Тревата, суха жълта, дива дива, напомня ми за Камен Бряг, там морето я вее и слънцето я пали, тази трева е навсякъде, избуяла, звучна, фиуу.
Преходът от това ветрено диво жълто-кафяво към бялото на зимата е като заспиване след дива битка.
И после се събуждаш с ярко зеленото на пролетта, това е абсолютната живителна сила, вкарва ти слънце във вените и синьо небе в погледа, всичко става вкусно, искаш зелена салата, сладолед и бира, седиш и гледаш и се хилиш, и прегръщаш топлото по земята.
А тук, тук е зелено през цялото време, застинали сме в една картинка. Нямаше сняг, тревата все беше зелена. Сега е пролет, пак е зелена....а мислите ми са вкъщи, но зеленото пред очите ми не избухва, все си стои, тихо, тихо, не го докосвайте, това трябва да е сън.