хм.. днес за втори път в homily...пристрастяване или какво? устните ми миришат на кафе - приятно, успокояващо...ръцете ми малко треперят все още, спомнят си мастилото преди минути само... знае ли човек чии ръце какво биха могли да си спомнят? ако не ги контролираме, боговете знаят какво би могло да се случи! като филип, който след като разказа вица за шапката-невидимка, изчезна... но това е друг култ. сега сериозно... хм, тази постоянно борба с мастилото и клавиатурата ме дразни, защото искам да е така постоянно...
парченца стена
слепени тъй поглешно в небето
къща, вързана с балонче
придържа с лапи
покрив на квадратни снимки
снимки на едно
подминато отдавна слънце...
забравя тук и там
прозорци
увиснали в небето
...котки
както винаги с безразличие
влизат и излизат
през врата, изпусната
насред полето
ако премина ще съм друг
нали
нали
придържам с лапи
ръцете ми треперят твърде много...
...покривът си, летейки,
с твой снимки облепен
от тях дори не помня вече
била ли си в действителност...
врата, изпусната насред полето
така че никой там
не може да проникне
без някъде да счупи нещо...
прозорците
увиснали в небето
и погледи оставяни
на всякакви места, но с обожание
и котките! -
нежезразлична нежност.
по ангелите.
шарено балонче,
привързано за мене с панделка
и не от моите коси
и не за моите очи разлива
и не така красиво
както други биха го разбрали...
едно абсурдно истинско момиче
в балончето летейки ме издига...
разпадайки се виждам я далече
високо, в култа си към слънцето
едно
очарователно
сапунено
мехурче...
усмивка.
къщичка, избухнала
из цялото поле в цветя
и твърде съм щастил
за да събирам
вратички и прозорчета без теб
и твърде съм щастлив
за да разбирам...
лети, лети, лети
излегнат в лодката
секунди изумрудени треви
докосвам маковете като нея
немислейки, неискайки, усмихнат...