Едно нощно небе, което... което ме гледа с хилядите си елмазени очи. Дали ме съди?
Случайни хора крачат приятно прегърнати, а погледите им навярно попадат на дългите сенки на останалите или на тях самите.
Жужащи мисли, ше се престоря на привидение пред вас, за да мина незабелязано в тъмата.
Като отенък на сивото.
И пак в паяжината на сетивните образи, докарали ме до дъното. Като в безмилостна схватка със самия мен. Храня себе си с отрова, с плодовете на мъртви дървета, израсли не помня вече кога.
Поглед нагоре.
Трябва... нужно ми е... пак да имам нещото, което ме прави жив. Да го сложа в длани, а сетне да го оплета като венец за главата си.
По гръб. Обръщам се, опитвам се да стана. Получава се понякога.
Измислена болка.
Но достатъчно силна.
Мъждукащи лампички върху черна покривка.
Пречупена смелост или угаснал вулкан... Гальовен шепот разхвърля думите и оставя ме с празна кошница.
Нямам нужда от думи, за да продължа да се опитвам да заплача.
Но не мога. Нощта полага длани на очите ми...