Мислиш ли... мислиш ли, че има изход от мъртвото вълнение? Не си ли го усещал с меката си кожа или с посинелите от студената вода устни? Какво? Нямаш ли представа какво е. Неее, не можеш да си го представиш, ако не си бил там. Или ако още не си в него. Какво говоря. Дори и аз не съм толкова надълбоко... за радост / съжаление. Но мога да ти разкажа. То просто те понася надолу към бездната и става все по-тъмно. И по-студено. Тогава забравяш за всичко останало. Спомените преминават някак грозни през главата ти, сетне се разтварят във водата. Не ги гледаш как изчезват. Някак е трудно да спреш да създаваш образи в съзнанието си. Може би ако спреш, ще се вцепениш. Страх те е... Трябва да се бориш с течението, за да се върнеш пак в онзи, обикновения свят...
Трябва ли наистина? А не искаш ли да останеш още малко? Тук е спокойно, няма ги другите. Има само вода, толкова много от водата и тя всичката е твоя, винаги е била някъде в теб, но ти не си я искал, сетне си я забравил. А сега я преоткриваш. Господи, толкова е много. Чий Господ? Моят?... Не, не, той не е като твоя? Не смей да си мислиш, че е същият...
Споменът за другите се размива все повече и повече... Лицата им заприличват на вълни, удрят се една в друга, изкривяват се и се превръщат в пяна.
Студено е.
Искаш ли да се върнеш? Не е ли по-примамливо да се оставиш течението да те поведе надолу, надолу... И не знаеш дали пък всъщност не те изтласква все по-нагоре. Дали не те изнася от дъното, в което си бил и си се заблуждавал, че е повърхността, към друг, непознат бряг.
Не знаеш... Очакваш да разбереш. Дотогава мълчаливото докосване на водата ще е твоят единствен съучастник / приятел / палач...
Студено е. Май-заспиваш. Вливаш се в съня, вплиташ се в себе си и се сгушваш като неродено дете в утробата...