Пейзажът се изкривява странно и полита наляво, а сетне се скрива някъде, където не мога да го открия. Едно познато ухание... и се сгушвам пак, натъжен от хилядите сини мисли. Всичките красиви дървета за сетен път побягват от мен и в цялата тази динамика отново изгубвам същността си.
Поемам въздух и политам наедно с бягащите мисли и протегнал ръка, за да достигна себе си, прегръщам вятъра със пръсти.
Хилави малки дръвчета, на какво сте били свидетели през мъничкия си живот? Омраза? Тъга? Апатия? Защо не се сещам за почти нищо положително? Само кратките гръмки думи, сеещи семената на нещастието.
Слънцето прави отчаяни опити да докосне белия лист. Радвам се. Макар и вътрешно, без да изкривявам лицето си във весела гримаса...
Нямаме си собствени лица. Дълбоко вътре нямаме нужда от тях. Но на повърхността... там се чувстваме празни. Затова слагаме маски. Навярно за да забравим кои сме.
Дърветата престанаха да бягат. Влакът спря...