преди време четох някъде, че има така наречен "оксфордски" начин на говорене, при който се поема въдух не между изреченията, а в средите им. отделните изречения се сливат на един дъх. по този начин, ако слушателите са възпитани и не те прекъсват по средата на изречението, можеш да си говориш колкото искаш. така и не го усвоих този английски маниер.
енда моя приятелка пък често пропуска средите на изреченията. "искам да те питам нещо: ти... нали не?" или "хайде моля те да... добре, по-късно." не мислете, че аз пълня тези многоточия. явно така си говори момичето, fill in the blanks.
един друг познат говори само със среди на изречения. "...утре на кино..." или "...пешо..." - като че ли избягва да дава мнения, да посочва действия или да внася каквато и да било динамика в речта. просто пуска на свобода същественото от мисълта си и го оставя то само да реши накъде ще тръгне.
друга позната поставя запетаи в изреченията ти с всяка въздишка. тъкмо да й кажеш колко е часът например и тя въздихне по ''онзи'' начин. и - "часът," въздишка, "е пет." тя е от момичетата, които определят къде са средите на изреченията ти. "часът е," въздишка, "пет."
вземете любимото си изречение и го разделете на две. ето моето (последното изречение от любимата ми книга): Possibly with a blank sheet of paper enclosed, by way of explanation. средата на това изречение е между шестата и седмата дума, в случая между of и paper. но на мен все ми се е струвало, че истинската среда е скрита още някъде в думата possibly, която така категорично и същевремено плахо открива изречението. може би между двете s-та на possibly. там някъде, ако спреш за малко, ще разцепиш изречението на две равни части, които сами по себе си надали биха могли да съществуват. а между другото спред мен в това се изразява красотата на дадено изречение: дали ако го разполовиш правилно ще разполовиш автоматично цялата история зад него. за тези, които са чели книгата, не мислите ли че в този случай е точно така? pos-sibly.
айде стига съм бълнувал,
лека нощ.