Ден.
Опаковах го здраво. Сетне го погледнах от всички страни, застанах до него и мълчаливо го прибрах в
шкафа.
Нощ.
Тихи стъпки по коридора. Ръка открехва внимателно дървената плоскост. Там е.
Ден.
Слънцето изгаря камбанарията в опита си да се влюби в шепота на вятъра. Тихи стъпки по тротоара. Хора,
хора, хора. И всички в своя собствен свят на илюзии и болка. Или измамна радост. Забравили са да обичат
или са изоставили сърцата си по пътя към щастието.
Продали.
Разменили.
Подарили дори.
И все пак се усмихват. Намират причини.
Усмивки и смях.
Нощ.
Тихи стъпки по коридора. Ръка открехва внимателно дървената плоскост. Там е. В измамния си покой.
Ден.
Слънцето влюбено слуша шепота на листата. Тихи стъпки по шумната улица. Моите стъпки. Правя ги бавно,
защото там, където отивам, ще посея единствено скръб.
Но продължавам. Трябва да го сторя. Държа го в ръка. Опакован е здраво...
Краят на улицата плува в мараня. Един познат силует в далечината.
Стои.
И чака.
Мен.
Дори не подозира.
Усмихва се.
На мен.
Нощ.
С празни ръце връшам се обратно.
В тихата си стая.
Ден.
Няма вече ден.