докато те качих на рейса всичко се правеше съвсем автоматично, ставане на време автобуси спирки кал, правим всичко както трябва, съвсем против собствените се желания. по програма : пегръдка, целувка, махане след рейса, махане от рейса, и после изведнъж дезориентацията се срутва върху ми. калната автогара, булевард мария луиза шумен до чудовищност, и някакво езиково объркване, кое как се казваше на български и многодневното недоспиване.
първа фаза на абстиненцията значи. неадекватност, объркване, докато беше наоколо всичко беше толкова просто съвсем механично, хранене на гълъби, разходки куките , който ни преджобват в подлеза на плиска, аз вадя картончета на ролца от джоба си, не са мои, не помнех на кого са, това не го казвам де, само се хиля и казвам "картончета", а това какво е казва куката и разгъва смачкана хартиена носна кърпичка, това са ми сополите хиля се още повече.
но на другия ден, ти вече си там, или пък по пътя, някъве по онези хълми със простреляните къщи на шиптарите, а мен все повече ме втриса, дали си има някакво физиологическо обяснение, примерно била съм толкова щастлива, а сега източника липсва, или пък просто трябва да пия един фервекс и да си легна.
някой сваля бутлези на джон зорн на компютъра ми, аз пък съм в чувала, тракам със зъби и си мисля как вече трябва да си пристигнал там, и е време да се връщаш