приказка за eowyn

...докато заспиваш и галя пръстите ти, ще разказвам отново измислици, за да не ме питаш какво искам...всъщност просто понякога да си тук и да слушам гласа ти. Имало някога, в далечните земи отвъд планините, които сега виждаш на изток, един млад и малко особен принц. Той бил постоянно усмихнат, но не обичал да се събира с другите благородници. Когато не бил на война, дълго яздел сам из великите равнини на Средната земя. Когато се завръщал, носел със себе си по едно цвете-всеки път различно, неочаквано красиво и често твърде мъничко, за да го забележат краля и придворните. Дори ги пазел дълго след като увехнат и когато се прибирал щастлив от някоя спечелена битка, втурвал се в покоите си и разказвал на цветето всичко, което бил преживял. Понякога слугите го наблюдавали тайно и в замъка вече се знаело, че не всичко е съвсем наред с господаря. И тъй като цветето обикновено бързо умирало, той напускал двореца яростен и тъжен от неговото мълчание и отпрашвал в някоя неизвестна посока. След време се завръщал отново щастлив и с нова красота в дланите си, която грижливо пазел. Но никое от цветята не отговаряло на живите му разкази, не се смеело на преживелиците му, не се гордеело с победите му. Ще попиташ, ами хората около принца? Те дотолкова били свикнали с мълчанието и усмивките, че това им било достатъчно, за да вярват в щастието му и никой не знаел какво се случва с него. Никой не питал, а и принца не смятал, че е правилно да разкрива чак пък толкоз много чувства, които за другите така или иначе биха били безинтересни. Историята мълчи дали той съвсем правилно е преценил близките си. И принцът продължавал да се бие, да побеждава, да управлява наравно с краля и да подкрепя поданиците си. Но не спирал малките си бягства и дългите разговори с всяко донесено цвете. Само че се уморил. Уморил се от самотата си, уплашил се от нея. Хората като че твърде много се страхували да не бъдат обсебени от тревогите и желанията му, от щастието и унинието на принца. За смях и забавления слугите, разбира се, били чудесни другари. Но ставали някак сериозни и далечни, когато пожелаел да ги направи част от малкия си свят, и тихичко отстъпвали през пристъпите му на еуфория. И така, един ден принцът решил да не се завръща у дома след поредната битка, а да броди из познати и непознати земи, докато не открие от какво има нужда, какво липсва в прекрасния му живот, и да го отнесе със себе си в малкия свят. Пътувал пременен като скитник, никому непознат и ненужен, с тъмно наметало и бърз кон, с малък меч прилепен до бедрото му и летящи сандали, наследени от отдавна загинал прадядо-воин. За съжаление те съвсем били изтощили магическия си заряд и сега били просто сандали. Но понякога, когато принцът лагерувал нощем край огъня, те отлитали самички и после трябвало да губи цяла сутрин, докато ги открие из околностите. Пакостници, казвам ти....но да не се отплесвам, току-виж си се унесла преди края, а той съвсем не е маловажен. Докато минавал през една тъмна-мрачна гора, принцът видял в мощните корени на вековните дървета малка кожена шатра. Приведена над бяла тъкана покривка, една старица внимателно сплитала стръкчета билки, които след това закачала да се сушат. - Какво търсиш по тези изгубени пътеки, страннико?-попитала го тя усмихната, без страх.-Твърде сериозни очи имаш за това младо лице. Свали качулката на наметалото си и се приближи. Принцът пристъпил и понечил да й помогне с билките, но тя рязко го спряла: - Не! Тези са вълшебни. Не бива да ги докосва ръка на мъж. Ще изгубят силата си. - А за какво служат? Непознатата го изгледала полу-весело, полу-гневно и почукала с костелив пръст челото на принца: - А ти, скитнико, за какво служиш? - Като че за нищо... -загледал се той в дланите си, сякаш за пръв път ги вижда, сякаш не били негови. - Не се тревожи. Това ли си тръгнал да намериш? - Не зная. Дори не зная какво трябва да открия. Но не издържам вече. Всички войни са еднакви. Всички победи си приличат. Всички цветя си отиват. Всички слуги са щастливи. Трябваше...просто трябваше да замина. Магьосницата го изгледала скептично, с ирония, и промълвила с равен глас: - Та ти още нищо не си видял. Не си постигнал. Нищо не знаеш. Замълчи, страннико, ако не познаваш живота. - Може би затова съм тук. - Може би. А сега върви все на запад, тичай след това на север. Тичай с всички сили, за да почувстваш вятъра, слънцето, ударите на дъжда по раменете си. На чистия дъжд. Не на кръвта на враговете. Бягай...докато имаш сили. И когато се наситиш на тази земя, когато я почувстваш изцяло, сам за себе си, тогава ще се изправиш пред вратите на необикновен малък град. Той е само началото на една земя, която всички крале на света нямат сили да победят, а който е стъпил в нея, никога не успява да остане задълго далече от красотата й. Самият град е като пристан. Докоснеш ли се до него, ще разбереш какво имам предвид. - Ще отида. Каквото и да ме сполети. - Решението е само твое. - Нямам къде другаде да се скрия. - От какво? Ти не си беглец. - От безполезността си. Магьосницата отново кимнала усмихната, посочвайки тесен път между дърветата: - Тръгвай. Дори гласът ти може да повреди моите билки. Върви и ако имаш нужда от нещо, спомни си за мен. Знае ли човек какви чудеса владее една стара горска фея? Принцът потеглил, без да знае какво да каже. Твърде странна среща било това за него и той нямал сили дори да благодари за напътствията. - Почакай -изрекла властно старицата зад него.- Остави меча си тук. Там, където отиваш, той никога няма да има силата да те спаси. - Значи все пак ще ми се наложи да се браня, така ли? - Зависи от теб. Виждаш ли, това й е хубавото на онази земя-винаги зависи от теб. И запомни хубаво три неща: Нищо не очаквай. Не се страхувай да вярваш. Не бъди сам. - И последното ли зависи от мен? - В най-голяма степен -кимнала старицата. Иначе твърде много вратички в Лудите кралства ще останат неотворени за теб. Очите и дланите не стигат. Затова губиш цветята си, нали? Те никога не са били истински, човеко. Не са били достатъчни. - Но как знаеш...? - Да кажем, че горските магьосници научават някои неща от феите на равнините. Нашият свят също има своите обикновености и една от тях е необходимостта ни постоянно да сме близо до хората, да се интересуваме от тях. А сега върви, най после! Отново потеглил принцът, пътувал ден и нощ, не спирал дори да погледне звездите -в своя бяг, приведен над гривата на коня, не забелязал как се променил светът наоколо. Нямало вече къщурки и гори, нямало ниви и пасища със скупчени бели стада. Всичко потънало в черно-бели сенки, слънцето не се виждало от никъде, светлината сякаш идвала от самата земя. От изтощение и страх пред тези нови земи конят му паднал на пътя и принцът трябвало да продължи сам на север. Напредвал бавно, ден и нощ, сънувал пътя и наяве вървял по него. Все по-странни неща виждали очите му -някои сякаш излезли от собственото му въобржение, други -съвсем необясними. Необикновени животни изскачали между разкривените дървета и се разтваряли във въздуха, щом задържал погледа си на тях. Понякога нощем сенките се превръщали в лица, които не говорели, нито се усмихвали, само тревожно и дълго се взирали в него и изчезвали. Една сутрин, когато въздухът вече започвал да се изпълва със светлина, принцът вдигнал поглед към накъсаното от черни и бели облаци небе и видял килимче да прелита над него. "Хм, странно, но поне за летящи килимчета всеки е чувал. По-нормално е от дъгоцветни дракони, които се разсейват във въздуха и избледняват, докато ги гледаш", мислел си принцът и се престрашил да извика: - Хей...! От ръба на килимчето се подало намръщено тъмно лице и странното превозно средство леко се спуснало към принца. - Да? Какво искате? - Къде съм в момента? - Моля ?! Как така не знаете къде сте! Вървите към Лудите кралства и ми задавате подобен въпрос ?! Що за глупав пътник. - Но аз знам накъде отивам. Далече ли е? - Зависи от вас, зависи от вас... - Ще ме откарате ли?-настоял принцът, въпреки неясния отговор на непознатия. - О, всеки би могъл. Защо пък точно аз? - Защото ви моля. И защото сте единственото нещо, което не се разпада пред погледа ми. След кратък размисъл пътникът с килимчето попитал рязко: - Вие наясно ли сте, че Черно-белите кралства могат да останат за вас единсвеното цветно нещо на света? И завинаги да живеете само там? - Не бих могъл. Моята земя също ми е скъпа. Всичко, което е искам, е да мога да слея двата свята в моя малък. - Твърде егоцентрично желание, страннико. Трябва да дадеш всичко от себе си, за да го постигнеш, не просто да прескачаш от едната реалност в другата. Иначе ще бъдеш чужд навсякъде. - Ще ме отнесете ли с вас, все пак?-започнал да се ядосва принцът, вече бил толкова готов да доведе пътуването си до край. - Е, добре -въздъхал тъмният човек с килимчето. -Елате. Щом сте толкова сигурен. Дълго двамата летели в мълчание. Накрая принцът не се сдържал и попитал: - А вие какво правите по тези гранични земи? - Питал ли сте се какво търсят дъгоцветните дракони тук? И другите странни нещица, например рибите, които се носят като светлинки между черните листа на дърветата, без никакви отношения с гравитацията? - Ами...не. Те какво са? - Приумици. На някой предишен минувач. Тук всяко нещо е оставено от такива като теб. - Дори вие? - Какво толкова чудно има? Бил съм необходим и толкоз. - А вашата история? - О, няма да имаме време за това. - Една магьосница ми каза да не се страхувам да вярвам. Защо е това? Непознатият се ухилил неприятно: - А можете ли да си представите какво би ни сполетяло, ако не вярвате в Пътя? - Моля?... -не разбрал принцът. - Вие, хората, постоянно си намирате нещо, в което да вярвате. Може би така ви е по-лесно. Обаче ние, измислиците, сме твърде заети да вярваме в самите себе си, когато няма никой наоколо. Разбираш ли, за да не се "разпаднем". - А тогава драконите защо избледняваха? - Но пътнико...те са избледнели само в твоите очи! Слушай сега, Пътят сам по себе си не може да вярва. Затова е много важно да ни има. - Добре, но...объркахте ме. Ако ни няма нас, кому е нужен пътя, и обратното? Непознатият помислил как да му отговори, сетне се усмихнал широко и попитал: - Щастлив ли си, след всичко, което си преживял, пред всичко, което идва тепърва, през всички вълшебни неща, които имаш възможност да създадеш в Черно-белите кралства? Кажи, щастлив ли си? - Ами...да. - Затова. - А ако не бях? - Някой друг е. Учи се от тях. Продължили да летят в мълчание, с вятъра в косите, с развети наметала и умислени лица. Едното-тъмно и усмихнато в своя захлас, другото -уморено и объркано, над непознатия път. След безкрайно дълго време сякаш летящият дух се обадил: - Трябва да слезеш. Оттук земите са само твои. Аз не знам посоките. - Аз също! - Да, само че ти единствен можеш да ги създадеш. - Да ги...създам?! - Ами да-вдигнал рамене усмихнатият дух. -Просто ги няма още. Не и за теб. Може би ще откриеш някъде съвпадащи стъпки, накъсани пътечки, които не водят наникъде. Останалото само преминаващият може да свърже и доизгради. А и не ти трябва досадник като мен -засмял се духът, свалил принца на земята и отлетял, припявайки, към хоризонта, където скоро се загубил. - Е, хубаво....-казал си тихичко принцът и продължил нататък. Хукнал да тича -през калта и безцветните тревички, по пътеки и без пътеки, отмятайки храсти с остри листа и гонейки цветчета, залепващи по лицето му. Валяло като из ведро. Намерил се в огромно поле, затиснато изпод тъмна крещяща буря, той се втурнал с викове по чезнещите наводнени пътища, все по-бързо и по-решително, скачайки между лъчите, цепещи небето с тъничките си, заслепяващи тунели, и се смеел колкото имал сили. Смеел се на своята глупост и вяра, на успехите и пропаданията си, смеел се на всичко, което бил пожелал и виждал досега, смеел се и размахвал ръце през осветените искрящи капки, удрящи се на вълни в тялото му. Въртял във всички посоки, за да може да почувства изцяло земята около себе си, падал и после се изправял, вече съвсем опустошен, сред грохота на бурята и дълго гледал небето. Тогава видял дъгата-събирала в себе си всички ярки цветове, които така болезнено липсвали в пустата земя. От край до край обгръщала хоризонта му, толкова светла и истинска в сивите вълма облаци, толкова реална, че принцът усещал как смехът му вече не може да спре и се размива в сълзите му пред тази красота. На запад цели гори потъвали в цвят-сини и жълти, червени и цикламени -а на изток дъгата се идигала направо от гладките равнини, като вълшебен път над света. - Не, не...не може да бъде -говорел си принцът.- Аз вече целият съм дъжд...изгубен съм на средата на нищото, и наблюдавам божиите очи като мушица, вдигната пред лицето Му... Възможно ли е ?! -и затичал към дъгата. Бягал толкова дълго, че накрая се строполил на земята и заспал, след цялото налудничаво пътуване през света. * - Умори ли се от разказа ми? ... - Е добре, аз и сама мога да продължа. ... - Както пожелаеш. Не заспивай, има още мъничко. Можеш да се сгушиш в мен, ако искаш. Не? Добре. Така може би ще ми е по-лесно и без това. ... - Обещах вече, няма. Сега тихичко. * Когато на сутринта се събудил, още си спомнял как насън магьосницата му се усмихвала с изсеченото си от бръчици лице. "Може би е за добро", помислил си. Отворил очи и вядал приведена над него детска фигурка. - Ти пък какво правиш в тази пустош? - Каква пустош? Вие да не би да сте Пътник? Принцът се огледал и открил, че се намра в необикновено малко градче. Всичко било черно и бяло, но чудно красиво- къщичките били богато украсени от коминчето до основите с изящни рисувани орнаменти, или пък стояли като напудрени с двуцветни нюанси, сякаш преплитащи се ивици дим. Какви ли не приумици красяли стените им, а формата им била направо стряскаща на места. - Кажи ми, малко човече, защо тук всичко е черно-бяло? - Защото е ничие и всичко цветно е в нас. - Нвсякъде в тези кралства ли е така? - О, не, само покрайнините. Но още ги наричат Черно-белите земи, заради миналото, преди да бъдат почувствани от хората... -заобяснявало детското гласче - Хората ли? Че вие какво сте? - Отражения -засмяло се човечето и избягало нанякъде. - Що са смахнато място! -възмутил се принцът. Но забелязал, че когато стъпва в дъждовните локви, те се изпълват с шарена светлина, както когато пуснеш капка мастило в чаша вода. Веднага зад него се събирали дечица, да играят с цветовете и да пръскат майките и къщичките си. Навсякъде се чувал смях и тук-там някой започвал песен, към която другите ту се присъединявали, ту го прекъсвали, за да извият нов ритъм от гласове. Никой не поглеждал повече странника. Важно било това, което оставя след себе си. - Не забравяй за какво си дошъл. Съвсем безидейно оставяш себе си тук и там. Давай, пожелай си нещо! -казала кротко магьосницата, крчейки редом с него. - Вие пък какво правите тук ?! - Спомни си непознатия с килимчето. Ние сме там, където сме необходими. - И какво да правя? Хей така да си пожелая нещо? - Ти решаваш -и изчезнала. В този момент принцът забелязал, че стъпките му са го отвели до претрупан с необикновени стоки пазар. Една прекрасна млада жена в бяло, сякаш полупрозрачна, се откроявала с топлата си мека светлина сред тълпата. Косите й, дълги и нежни, плавали във всякакви посоки около лицето. Сякаш самите й мисли се извивали като спирали от ума й направо навън, към цялото очарование на безцветния градец. Тя ту взимала някоя миниатюрна стъкленица от сергията пред себе си, ту я изоставяла и сякаш не знаела какво й е необходимо. Дълго се разхождала из уличките на пазара, с грацията на ивица дим между трупащите се същества и мрачните сергии. Понякога сериозните й очи на воин се спирали върху него, с поглед толкова познат от нощите преди битка... когато трябвало да убеди хората срещу себе си, че си заслужава да умрат дори на следващия ден и те попивали всяка негова дума. Но тя не виждала нищо и никой. И не само светлината и освободените й коси я правели толкова необикновена. Когато се движела, след нея бързали същите малки рибки-пламъчета като в пустата равнина, от която принцът бил избягал.. Нежни криле от нюанси цвят ту се мяркали, ту изчезвали във въздуха след нея и принцът-скитник не можел да постъпи иначе, освен да я последва. * - Като че не ме бива да описвам вълшебни хора, хм? Нищо, ти и без моя помощ я познаваш добре. .... - Вярно, права си. Затова ще спра. Иначе ще стане съвсем като в твоята приказка. Пък и се старая да отговаря на истината. ... - Как? Нима не знаеше? Само е казана с други думи. Но замълчи. Ще ми липсва гласът ти после. Не говори тази вечер. * Както вървял и мислел за преживелиците си и за вълшебната жена пред себе си, принцът усетил, че от известно време насам тихичко се изливат на глас всичките му разсъждения и той дори не бил забелязал. Застивали като облачета във въздуха пред него и после се разсейвали във всички посоки. "Богове, ами ако тя през цялото време е слушала ? " -уплашил се той, но вече не можел да спре. Когато мълчал, на свой ред чувал мислите на вълшебницата, но някак накъсани, странни. Все пак ги разбирал и усещал дълбоко в себе си. И след цялото лутане в черно-белия свят отвъд нормалния, той повярвал, че не само е научил от какво има нужда, но и го е открил и сега следва всяка негова стъпка като омагьосан. Нищо не било досега толкова познато и същевременно необикновено чуждо, толкова очарователно и близко, толкова абсурдно красиво. Сякаш цяла вечност крачел след нея. Забравил и дома си, и войните. Забравил самотата и безполезността си. Забравил поданиците и магьосницата, духовете и градчето на отразените идеи. Сега всичко това било част от нея, както хиляди други неща, които може би никога нямало да открие. И принцът тихичко вървял след своята непозната, без цел, незнаейки накъде отива тя и за какво живее, с какво се бори и от какво се страхува, но въпреки това неспособен да намери друг път. И през ум не му минавало да поиска нещо повече -той знаел, че мястото му е там, да улавя нейните мисли и понякога да й подарява своите, треперийки да не би да я разочарова. Струвало му се, че често самият той изчезва, както вещицата и духът с килимчето, и се появява само за кратко до нея, когато е необходим. Всеки път, когато успявал да откъсне поглед от нея, наоколо всичко било странно преобразено и различно, а той сам не знаел как е попаднал там... Но стига за объркания принц. Той вече бил съвсем счупен. Само че...май и за вълшебницата му не мога да ти разкажа повече от това. Та какво знам аз за нея? Не мога да я опиша. Винаги е просто нюанс. Всеки път, когато се опитам, разбирам колко малко всъщност я познавам. Принцът виждал, че тя е робиня. Владеела я една божествена кралица, някъде далече в земите отвъд Черно-белите равнини дори. Но не това, че била в плен, връщало всеки път непознатата в замъка й -тя била щастлива там, в своята любов. В своя култ и обожание. Обсесия и мания. Религия и желание. Която и дума да избереш, ще бъде недостатъчна. И няма да помогне на никого да разбере, както не помогнало тогава на принца. Но въпреки това той имал нужда от нея. Имал нужда от вярата, че е необходим. От стъпките и светлината й, от гласа и приумиците й, от вятъра в косите и дъгите на движенията й. От думите й. Затова пожелал самият той да бъде жена. За да се приближи повече до нея, да не бъде толкова чужд и страшен. Да запази нейната музика. Затворил очи и така неистово закрещял в себе си някой да изпълни мечтата му, че наистина, когато излязъл от унеса си и отново тихо редял стъпки след непознатата, сякаш от край време не бил нито принц, нито воин. Но и нищо от това, което пожелал да е. Никой не можел да каже в какво точно се е превърнал. Толкова много неща се объркали. Толкова трудно се оказало...Пък и виждал, че всичко това съвсем няма значение вече. Изглеждало като глупаво размахване на криле в свят без атмосфера. Нито искал, нито можел просто да спре, да погледне в очите й и да се усмихне. Само тихичко продължавал да върви след нея, извън погледа й, където можел да скрие грешките и празнотата си и най-накрая изцяло да се възхищава на съществуването на вълшебната непозната. * - Хубава работа, какъв елф ще ми ставаш, ако и една нощ не можеш да останеш будна, хм? Не се плаши, само аз съм. Оставяме го счупения принц в приказките да си обикаля самичък. Не съм искала да я превръщам в нещо специално тази...Спиш ли? Е, добре...Може би отдавна си се унесла. Може би не ме слушаш...Нищо. Хубаво е, че си тук. Така мога всичко да ти кажа. Докато ти може би сънуваш танцуващи мишки... Ще остана.