"Тя живее в малка къщурка в клоните на огромен кестен..."
Чувам как бавно се приближава към стаята ми , стъпките й разплискват тишината в тежки концентрични кръгове...
"... и има сапфирени очи на тънки остри кристалчета в мастилено и скреж, като пукнатини в стъкло...."
Една нежна ръка се спъска по рамото ми, под пижамата, докато тя любопитно прави опит да се пребори с разкривения ми почерк. Наведена над листа, тихичко чете на глас и устните й почти докосват ухото ми:
- "... има коси на дълги черни вълни, които обича да разхвърля върху тялото ми..." Това да не би да съм аз? И живея в клоните на дърво?!
- Нали?-смея се.
- Съвсем си полудяла, знаеш ли?
Тя избухва в див смях и ехото на галса й изпълва стаята, после дълго вибрира във всеки малък предмет, в светлината, разплискана върху стените, в мен, навсякъде. Поставя дългите си студени пръсти на очите ми, усмихвам се. Усещам как листовете падат на коленете ми, чувам ги да се разпиляват на купища под бюрото.
-Какво...не!
Твърде късно. Тя се измъква в другия кай на стаята и потъва в стария фотьойл до прозореца, седнала по турски и с юмручета под брадичката.
- Това е детинско. Сега цялата ми работа е в безпорядък.
Преструвам се на сериозна, но тя само тихичко се усмихва без изобщо да обръща внимание на думите ми. Странно поведение за жена на нейната възраст, иначе съвсем с ума си. вече не се учудвам, щастлива съм-това творение е клиничен случай! Еуфорията й винаги избухва без никакво предупреждение и после властно увлича всичко около себе си. Но когато видимо изпадам в паника и ставам неадекватна от нещо, тя ме гледа мълчаливо и замислено с едно невероятно, уверено спокойстие, пред което светът става изведнъж толкова мъничък, чежединственото значимо същество в цяла вселена сякаш е тя. Тя, която събира всичко и го превръща в част от себе си. Тя, която вярва в хората. Тя, която е в мен.
Наблюдавам я как машинално пали цигара, с леко присвити очи и наклонена глава, с отметнати назад коси. Ивици синкав дим грациозно се увиват около булевардите слунчева светлина над нея. "Боже колко е красива", мисля си. Всеки жест, всяко нейно движение е танц. Всеки поглед -свобода. Всяка усмивка-себе си в нея да видя. Това приятното усещане за полубожествено превъзходство, постоянно излъчващо се от фигурата й, винаги буди възхищение в мен.
- Няма да пишеш повече тази сутрин.
Устните й докосват цигарата за последен път, докато ме гледа. След това я смачква разсеяно в забравена чашка от кафе на пода и се изправя непохватно.
- Виж ти...защо?
Освободени, косите й падат тежко около раменете й. Усещам топъл аромат на тревички...
- Ще пътуваме!!! -възкликва тържествено, сочейки хоризонта като ентусиазиран завоевател в пижама, изправена комично в мекия фотьойл. После, смеейки се като луда, тя се оставя да падне в ръцете ми. Губя равновесие и се стоварваме обратно долу. Докосвам лекичко с върховете не пръстите си тънките сини венички, туптящи под светлата кожа на китката й. Измислям си маршрут като по карта. Мога да импровизирам безкрайно с нежната "география" на ръцете й, да следвам всяка бръчица и извивка, да усещам фините костици, танцуващи между мускулчетата на дланта... Разказвам й истории за това въображаемо пътуване и тя се смее тихичко, сгушена в мен. Босите й стъпала се свиват мънички и студени под дланта ми на облегалката. С ръка през раменете ми и лице, докосващо едва шията ми, тя прилича съвсем на сънено дете. Усещам я отпусната в мен...