саксофонистът, който преди месец гладко застава върху полупразната витошка и ни забавлява с лек джаз, се е върнал на светло. момиче високо колкото кукла прави големи крачки заедно с него, обръща се, извива ръката на майка си около себе си. срещу пейката зяпа едно петнисто слънце, а ла миро, но без етикета, рамката, стъклото. опъваме корда, която спъва минаващите полупознати. никой не си казва здрасти, сега сякаш си го спомням затъмнено. невдигнати ръце.
неказани, разказани, написани, изслушани точно на острото на бордюра остава по малко от всички обувки и всички места с развързани връзки. дължа и по-дългата история, но финалът е толкова очеваден.
изглеждаше като улица, където мирише на липа.
сега leonard cohen, dance me to the end of love
м.