който е много студен. отказах якето, защото след 3 минути трябваше да го върна така или иначе...а всъщност-впечатляващо, хората пак са почнали да да носят дънкови якета.
има в трамвая един скитник направил си е обувките сам-парчета парцали увити във тиксо и върви. целия е сглобен от такива неща, някъде по-напред бабичка кара ватманката да спре на графа преди римската стена за да си слезе. много благодаря казва, работя в дискотека и искам да спя. о не е ли безумно това дискотечния живот на бабичките в една тъмно-синя понаръсена с дъжд софия, няма ранни пробуждания в неделите. а аз се чувствам съвсем ново и особено...
странно но Крем повече от мен се сдуха от изчезналата ми раница. каза че не било честно така, когато всичко било толкова хубаво...аз май съм на обратно, просто не се вързах в тоя момент, казах си няма да се намери, вътре има неща които са ми нужни, от които съм зависима (дискмена, дневника), но не е мъка за умиране, всичко вътре е заменимо... или почти.
а без да искам не взех вечерта най-хубавата снимка и така тя оцеля и си е в къщи, и ме успокоява с ангелската си усмивка и парите за билетите не взех.
значи равносметката:
една перфектна вечер
смляни мозъци
няма ми я любимата (единствена) раница, тази дето г-жа димова искаше зда я излагат на артсфеста
любимия шал
смях нагоре между стените в едно вътрешно дворче
зара и двете мадами свиха десетицата на тедито. малко гадничко
любимия суитчър, документите, ключа, дневника, дискмена, фулмастрите, въртялките, чифт мн краксиви но възпалителни обици
нищо страшно
поправимо
и все пак е малко плашещо как когато уж всички са най-щастливи, някой все пак замисля такава гадост
нищо в другата чинийка на кантара стои цялата вечер, особено приятелчетата и скачането и андрейчо който се кълчи като епилептик и жик и вальо и златко и тошко и иии още сумати.
радвам се че попаднах на незациклили хора
и така