Юда се бил обесил, разбрах наскоро. Разкаял се, осъзнал своето безумие и...край. Това било то чистата трагедия! Трагедия? Врели-некипели. Никаква трагичност не виждам тук – лесен и удобен начин да приключи всичко, знаел е за какво умира, ритуална, изкупителна смърт, потушаваща чувството за вина, надали е имал близки, които да го жалят, и в същото време никой не е можел да го вини за решението.
Истинската трагедия, ако питате мен, е друга. Вземете моля, човекът, който всяка сутрин се събужда с въздишка, който не знае къде и защо отива, който не харесва това, което прави, който няма за какво да страда, но и няма на какво да се радва, който не е познал истинската, пречистваща любов; човекът който не е намерил своето призвание и се лута безцелно и объркано; човекът, който постоянно се бори с нищото и живее в бъдещето, което е все така далечно и недостижимо; човекът, който обича животът, но не този, който живее; човекът който бяга от всичко това в прекрасни но илюзорни светове; човекът, който няма никаква причина да сложи край на всичко, ала няма и причина да живее. Какво да прави този човек от светът на сенките, на който съдбата най-често отказва да се усмихне – да продължава дори след като вече е решил, че така повече не може, и че друго няма? ...Ресто? Не струва... Но и да се обеси не може – някак не е оправдано, та нали видимо не е лишен от нищо – ще питат после хората: „Иване защо го направи” и отговор няма да има. Ще има и близки и приятели, които незаслужено ще страдат, и най-малкото заради това такъв изход е съвсем недопустим. А има и друго – винаги съществува тая измамница надеждата – мечтата, за оня другия свят, който все не идва. И затова тези хора, така притиснати и подтиснати от обстоятелствата, продължават да се влачат, неразбрани и отхвърлени, понякога и цял живот. Това са и тези, които на смъртния си одър с доволство и усмивка посрещат смъртта – като една избавителка. Или както го е казал великият Булгаков (няколко седмици преди да умре, изморен и болен, диктувайки на жена си последните глави на „Майстора и Маргарита”):
„Богове, богове мой! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление мъглите на земята, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствено тя ще му донесе покой.”
...
Това е то трагедията и лошото е, че с такива хора е пълно а обществото упорито ги игнорира...
*******************
Когато отвърнем очи от тия превзети идоли и анти-идоли, от исусувците и юдите, от давидовците и голиатите, от геройте и анти-геройте, чиято абстрактна борба изкуствено потушава вътрешният ни конфликт между добро и зло, когато се вгледаме в себе си и в околните с очи различни от търсещите облага и признание, когато се опитаме да направим нещо за хората в безизходица, да приобщим изгубените и безпътните, тогава ще можем да се наречем човечни, и тогава ще има надежда за всички.