Имам нужда да се разплача... Искам да крещя... Ето ги сълзите почти... И не съвсем... Ще се разкъсам от напрежението в мен... Твърде малка съм, не мога повече да се опитвам да доказвам обратното... на всички около мен. Писна ми от вас, хора... Господи, какви хора сте... Разчленихте ме и ме разпродадохте на безценица... Не ми оставихте частица надежда и искрено усмихната клетка дори... Защо не взехте болката... Защо не взехте спомените... Защо не взехте всичко... Толкова безкрайно сама се чувствам... И не искам да ме разбирате, не искам вашето съчувствие или милосърдие... Иска ми се просто да ме оставите на мира.
Поредната тиха депресия... и кротка агресия... И нямам глас. Живот ли бе... какво? Какво остана от мен истинско освен болката... Искате да се примиря и да се подчиня. Няма да го направя, гадове... долни еснафски същества. Не сте истински, не сте... Всички ме предадохте, а аз винаги оставах с вас... защо го правех, защо продължавам да помагам и да създавам онова, което вие безпощадно и кръвожадно ми отнемате... Коя е Емилия? Изгубих се някъде по пътя да ви помогна да се откриете самите себе си... Драма драматичная...
Мисленето е вредно, а чувстването още повече... няма безкрайност. Ограничена в собствените си представи и познания... Видях едновременно всичко и нищо... Край на дежурството, ред е на рапортите... пред онази цинична хиперчувствителност, съшита с паяжинова нишка и глупаво сгушена в това, което вие наричате любов... де да бях с един полюс само, поне щях да ви отсея...
Пет минути плач на моята нежна агония... за поредната половин година и всичко назад. Границите са тънки... толкова тънки... А изборът? Какво съм избрала? Животът... каква ирония... И добре продължавам да се подигравам със себе си, щом успях да се наживея още преди да навърша 25. Дали да очаквам цикличност... или само поредните високи токчета и измислен захарен памук, розов.
Безизразните ми очи обличат поредния фешън... и нищо, пак е мокро. В онази търсещата и извечната ефирна магия без сянка... В такъв период се дарявам доброволно за жертва на поредния опитен маниак на играта, наречена „влюбен съм”. И започва поредното сезонно почистване на всички прашасали ъглови мисли... Разкриване до край без задръжки и напълно отдадено творческо усилие в построяването на красивото... за теб. За да ми го отнемеш непредумишлено... И плача като дете пред теб и копнея за милувката ти, защото съм ти подарила вярата си да ме манипулираш...
Играта. И ти не си щастлив накрая, нито той, нито тя, нито те... а всички останали сте поредните сеирджии, чоплещи семки на грешното място. Нарежда ли се пъзелът ми... няма шанс, отдавна изгубих парченцата, остана ми само черешката. Няма достойни за нея... няма достатъчно силни и предизвикателни teaser-и с виждащи очи...
А си мислех, че търпението ще ме направи по-щастлива... в плод-зеленчука. Илюзия. Измислица в цвят и звук. Със семпла иностранна страст... Кой знае какво е в главата ти... още по-малко пък в моята.