всичко, което давам и получавам, всичко, което имам, може да бъде измерено с някоя от световните мерни единици. само те не могат. стоя пред тях и агонизирам в незнанието си, пред невъзможния избор. а всъщност такъв няма. единствената посока е бягството, зная го, правя го, но сега, точно в този миг, стоя пред тях и теперя от омразнa нерешителност. толкова са различни, обичам ги всичките, как, как, подяволите, да убия в себе си само един от тях?!? оставам сама, в крайна сметка. и това не е наказание, напротив, оказва се, че само от самотота не се пълнее. все не достига нещо. не само някакви недоизмислени човешки суети са написали законите на едноизбор, но и в рамките на времето са ги затворили. Няма как, щом не мога да бягам – посягам. удушавам с целувката на любовта си и ако се окаже, че горчи – преглъщам, а горчивината изливам в сълзите си. толкова е просто, а всъщност част от нещо много сложно. като мозайка. толкова просто..
“владетели бяхме на всички мечти”