поздрав с Charles Mingus "Work Song" за plmstrk и дано ви хареса. придобивам натрапчивото усещане, че не е съвсем за тук разказа, ама хайде... ще ме извините и този път.
*
- Аз все пак съм убеден, че не трябваше да минаваме оттук... - започна Морхелиус, но ентусиазмът му бе прекъснат от тлъста снежна топка, запратена в лицето му. Почти успя да я избегне и се захвана ухилен да чисти леда от ухото си. - Какво толкова лошо казах?
-А как предлагаш да прекосим реката, джиниъс, бих желал да знам, моля? -тросна се Вилхелм и скръсти ръце в очакване.
-Ами... такова... по онова удобно мостче, което подминахме преди час... -замънка ангелът виновно.
-О, искаш да кежеш мостчето, под което зимуват петглавите хидри? Онова с табела “Do Not Disturb `Till Sping”, закована отпред ли ? - заяде се героят.
-Да! - грейна Морхелиус, чиито познания по езици и митология не бяха много цветущи - Където бе добавено с нокът отдолу “Except For Food”.
-Чудесно! Щом имаш желанието да се изявиш като “Food”, моля, аз никой не искам да ограничавам! - размаха ръце Вилхелм в пристъп на крайно раздразнение и изостави Морхелиус да си чопли ушите в неведение.
Малкият им военен ескорт, който пътьом бяха успели да съберат от порутени храмове и изоставени омагьосани села, благодарение на дипломатическия талант на Морхелиус и чаровните юмруци на Вилхелм, се състоеше всичко на всичко от един ефрит, два зеленикави гремлина в сини наметала, една змиевидна драконова муха и дружелюбен скелет с неспирно дрънчаща броня. Харпиите ги бяха напуснали заради студа – при комбинираните форми на живот винаги има опасност животинският инстинкт да надделее – и бяха отлетели на юг като примерни птици.
Ефритът беше опасно схватлив и в момента вкиснато потриваше огромните си кървавочервени мускули в опит да се стопли. Така и не посмяха да го попитат защо от кръста надолу тялото му представлява нещо като конусовиден вихър златисти звездички, но се дочуваха приказки за стара свада с някаква доста сприхава фея-кръстница с необичайни наклонности. Може би в това се криеше и ключът към загадката защо едно толкова мощно създание клюмаше депресирано в руините на храм, полузатрупани от снега и с изпотрошени статуи на осмокраки богове, когато двамата “воини” го срещнаха. Смазан от отегчение, ефритът бе решил да тръгне с тях, за да победи апатията си и може би да преодолее окончателната загуба на мъжките привилегии във физиката си. Понастоящем оправяше тюрбана над гладкото си издължено лице, подрънквайки тихичко с тежките си златни гривни, и се носеше свъсено няколко педи над земята след групата.
Гремлините бяха двойка нисички зеленикави същества с проскубани бели бради и дълги носове, които се тътрузеха мудно през снега и влачеха след себе си по една тежка оловна сфера на верига. Понякога разменяха злъчни подмятания с прегракнали от неспирни спорове гласчета, но общо взето следваха кротко Вилхелм и не пропускаха случай да подиграят Морхелиус, особено след като жените-птици бяха отлетели и нямаше вече кой да задирят. Той не се засягаше особено. Само веднъж се опита да задуши единия гремлин, Сарфакс, натиквайки лицето му в снега. Но Вилхелм се разкрещя, че всяка бойна сила им е крайно необходима и ангелът бе принуден да пусне дразнителя, освен ако не искаше сам да се озове в неговото положение.
Летящият питон и скелетът бяха стари разбойници и заедно обираха кервани по пътищата, но през зимата няма много движение из проходите, така че бяха решили да слязат в долината от другата страна на планината заедно с Морхелиус и Вилхелм и да се поразвихрят малко в търсене на вълшебния пръстен. Трекс, змията, говореше на развален съскащ диалект и постоянно си оплиташе езика в клоните, когато не внимава къде лети. Изключителната му бъбривост понякога разведряваше пътниците, но в повечето случаи и особено нощем изнервяше до крайност и без това напрегнатия от студа ефрит. Една сутрин намериха змията с увит около собствената й челюст език, така че да няма никакъв начин да проговори, ако не я развържат. Трекс риеше ядно снега с опашка и мяташе изгарящи погледи с големите си фасетъчни очи, в резултат на което едва не подпалиха гърчавата премръзнала гора. Докато бягаха от забиващите се край тях дебели ледени висулки, падащи от дърветата, ефритът се хилеше злобничко, а Вилхелм ругаеше и го замеряше с тежки буци сняг. Конфликтът приключи на една поляна далече от дърветата, когато с хриптящо задъхване членовете на групата спряха и дадоха обет минимално да се дразнят помежду си. След кратка почивка и провекра на наличния багаж, странната сбирка същества продължи промъкването си из пътечките в неколкоминутна миротворна тишина.
Скелетът от своя страна беше крайно добродушна личност, поне докато останалите се въздържаха от забележки по отношение на постоянно дрънчащата по кокалите му стоманена ризница. Мъкнеше със себе си огромен меч, който привидно едва успяваше да вдигне, макар че веднъж тупна единия гремлин с плоската страна на острието и той отхвърча във въздуха, спирайки в дънера на един с нищо незслужил такова отношение бор. Тогава, за пръв път откакто бяха тръгнали заедно, Сарфакс се въздържа от коментар, изтупа се сякаш нищо не е станало и продължи нататък, плътно присламчен до Вилхелм.
“ Шайка варвари ”, мислеше си Морхелиус и все пак се забавляваше както никога. Героят му се бе оказал доста òправен млад мъж, преживял какво ли не и обиколил няй-невероятни места. Изобщо авантюрист с опит. Ангелът все още не разбираше съвсем намерението му да се откаже от занаята, но спомена за Махриб и вида на тънката бръчица, трепваща на челото на Вилхелм при всяко споменаване на името й, донякъде му разкриваха философските мотиви на това оттегляне. Няколко дни път и селцето вече му липсваше, особено в тези преспи. Тогата му ставаше твърда като кокал от влажния студ и залепваше по косъмчетата на тялото му, скубещи се болезнено при всяко движение. “Така накрая съвсем ще заприличам на мадама, после няма отърване от гремлините ”, кахъреше се Морхелиус и наблюдаваше бавния марш на мъхнатите снежни бръмбари около дънера, на който сбеше седнал.
Вдигна поглед – отсреща Сарфакс се опитваше вместо снежен човек да направи еднометров паметник на мъжествеността, с който да дразни накърненото самочувствие на ефрита. Другият гремлин се заливаше в дрезгав кикот и трупаше пирамида снежни топки, с които по-късно да се защитават от гнева на червения здравеняк. Скелетът от своя страна се опитваше несръчно да свие цигара с кокалестите си пръсти. Накрая се ядоса, измъкна една лула от дисагите на Вилхелм, натъпка я с нещо, което доста приличаше на влажна миша козина, запали и вдиша дълбоко. Разнесе се трополяща кашлица и между ребрата му излетяха няколко кълбета мазен тежък дим, който се спусна ниско в скута му. Въпреки това скелетът не се отказа от занимателното начинание и продължи да пуши и дими, свит върху килима сухи иглички под един бор. Метна отровен поглед на усмихнатия Морхелиус, промърмори нещо и се загледа към заледените брегове на реката. Вилхелм и Трекс стърчаха мрачно на белия пейзаж, вероятно обсъждаха стратегията по преминаването й. Изведнъж героят нададе радостен вик, подскочи и се втурна към Морхелиус :
-Крилете!!! Ти имаш криле, можеш да ни пренесеш!
-Какво?! - ужаси се дребничкият ангел - Та аз едвам успявам да вдигна себе си във въздуха, камо ли още някой с мен! Абурд, драги, това няма как да стане.
-Ах, ти, егоистичен мишкодав такъв... - разпали се Вилхелм, принуждавайки дребосъка да се свие виновно на кравайче, захлупвайки главата си с ръце.
-Не съм аз виновен, че ви е скапана гравитацията!... - изписука ангелът и посочи Сарфакс, който беше открил една от така наречените “свободни зони” и размахваше с щастливи крясъци късичките си крака на няколко метра над земята. За съжаление “тресавищата” бяха по-лоши - навлезеш ли в земно петно на силна гравитация, залепяш се моментално и болезнено към земята. Попаднеш ли в такава област докато си във въздуха, от теб остава само пюре с перушина. Затова Морхелиус не искаше да рискува с полети, особено пък над вода. Но ледът бе прекалено тънък, за да се прекоси пеш. Трябваше да се рискува.
-О, хайде, за какво ми е ангел-хранител, неспособен да спаси поне една нелепа ситуация като тази... не можем вечно да киснем на брега. Какво, да чакаме да дойде лятото ли? - заувещава го Вилхелм.
-Ох... сигурен ли си, че няма друг начин?
-Абсолютно. Нали, Трекс?
-Аххха... - потвърди змията и се люшна зад Морхелиус, от което по гърба му полазиха тръпки на инстинктивен ужас.
-Добре, добре! -предаде се ангелът и стана. Дайте да видим откъде е най-кратко да се прелети между бреговете и ще видим какво мога да направя.
-Така те искам! - засмя се Вилхелм и стовари дружески тежката си длан по гърба на Морхелиус, в резултат на което той залитна и се пльосна по лице в една пряспа.
-Пффрр!... Мнфа... по-внимателно де! Да ме убиеш ли искаш!
Двамата му спътници се заливаха от смях, наблюдавайки нескопосаните опити на гумената му фигурка да се изправи. Накрая го вдигнаха, оставиха го да изтръска снега от ушите си и продължиха към брега.
-А някой може ли да ми каже защо онези бръмбари бяха с козина?
-К’ви бръмбари? - стресна се Вилхелм - В гората няма бръмбари през зимата.
-Имаше, едни такива пухкави и топчести... - заобяснява Морхелиус - Е, малко странно изглеждаха, но общо взето си бяха бръмбари, де. Защо, какво толкова стряскащо има?
-Ами... - заусуква Вилхелм, - да кажем, че появата на тези твои “бръмбари” не е на добре.
-О, хххайде, изззплюй камъчето! - заинати се Трекс.
-‘Ми... съществува легенда, че по тези земи много много отдавна живеела една изключително сприхава магьосница...
-По-сприхава и от оная фея, дето резнала тъй лошо ефрита през кръста ли? - не пропусна случая Сарфакс, който неусетно се беше присламчил към дружинката.
-Да! Стига сте го тормозили бе, момчета, не е хубаво тъй. И не ме прекъсвай! - сопна се Вилхелм, след което продължи с вдъхновено изражение:
-Казват, че като млада магьосницата била върховен сукуб в долините и от двете страни на планината. Но започнала да прилага мощното си влияние направо върху останалите сукуби, което в онези времена не било прието дори в демоничните среди. Опитала се да отцепи свой собствен орден на изкусителките, но дори самият Луцифер бил шокиран от поведението й и я прогонил да се скита сама по заснежените проходи.
-Уха, сукуби! - ухули се щърбо гремлинът - Мен могат веднага да ме изкушат, изобщо няма’се съпро... проти... абе няма да се дърпам, т’ва искам да кажа .
Вилхелм замига насреща му и след кратка пауза заяви: Ти май изобщо не ме слушаш.
-Няма такова нещо...
-Тя... хм, абе в безопасност сме всички в групата, ако ми позволиш да не изпадам в подробности относно същността на сукубите.
-Ъ? Чакай малко, нали те нападат именно мъжествени воини - Сарфакс се поизпъчи - като нас?
Младият мъж се плесна отчаяно по челото.
-Ох, остави... Та магьосницата се заселила в дълбините на страховита мрачна пещера някъде под ей онзи връх - групата извърна поглед на изток като един - и всеки, който имал смелостта да я намери и да я предизвика в дуел, бивал моментално смаляван до размерите... ами на бръмбар.
Вилхелм направи дълга прочувствена пауза, след което подхвана отново: Една есен семейство скитащи се бехемоти – от онези триметрови космати зверове, за които някога майките ни са шепнели страховити легенди – решили да се приютят в пещерата за през зимата. И... - Вилхелм разпери ефектно ръце – бам, ето ти ги твоите пухкави топчести бръмбари – обърна се той към Морхелиус и продължи да крачи в мълчание.
-Леле... - възкликнаха дружно змията и гремлинът.
-Е, добре, че е било “много много отдавна” - цъфна в усмивка ангелът и зашляпа бодро към реката.
-Абе не чак толкоз... - промърмори зад него Вилхелм.
-Какво каза?! Сега остава и да ми сервираш, че именно от нея трябва да вземем вълшебния пръстен! - изписка Морхелиус.
-Глупости. Нали сме тръгнали през-девет-земи-в-десета. Само трябва да внимаваме с пещерите, това е.
-Хич не ме успокои.
-Ссструва ми ссе, че тук е удобно да сссе прелети над реката - намеси се Трекс и изпърха с прозрачните си като на водно конче крилца.
Морхелиус реши първо да направи един курс сам, за да проучи терена. На половината път обаче реката сякаш го засмука – беше се натресъл в гравитационно петно. Отдолу мастиленосинята вода се блъскаше заплашително в тънкия слой лед. Размахвайки неистово криле, ангелът пропадаше неумолимо и надаваше отчаяни прегракнали писъци, които внезапно преминаха една октава по-високо, когато младежкият му глас му изневери. Успя да се измъкне от зоната преди да се стовари в реката, с един мокър до коляното и изподран от леда крак, но все пак без никакви по-сериозни поражения. Малка дупка на повърхността бележеше мястото на инцидента, както и центъра на “тресавището”. Нататък нямаше други нередности и Морхелиус старателно я заобикаляше отдалече, докато пренасяше останалите.
С Вилхелм доста се поозори, но ефритът и Трекс му помогнаха, хванали по един крак. Нито магията, заместваща половината тяло на червения здравеняк, нито хилавите криле на змията бяха достатъчно мощни, за да пренесат самостоятелно втори човек.
Оставаха дребните зелени заядливци и Морхелиус рискува да ги пренесе сам, за да си починат останалите.
-Проклет дългуч! - смънка обидено Сарфакс, щом стъпи на другия бряг. За гремлините всеки с ръст над метър и половина влизаше в графата “проклет дългуч” и фактът, че току-що бе пренесен катo страхлива госпожица над няколко метра хлъзгава смърт от въпросния мутант още повече изостряше вродената комплексарска сприхавост на гремлина.
-Я да млъкваш - сряза го ангелът и отпърха след останалите, които вече бяха тръгнали. Отзад Сарфакс и доста по-мълчаливият му приятел замърмориха неодобрително като стари баби пред секс-шоп :
-Ник’во уважение, така мисля аз... и ако такива ще са младите!...
-При т’ва се пише ангел, пре’стави си.
-Срамота!
-Тц-тц-тц... - проскубаната заледена брадица на гремлина потрепери възмутено.
-Бедната му майчица... - въздъхна другият след кратка пауза.
-К’ва майчица?!- сепна се Сарфакс.
-Ъ? А, искам да кажа, с такъв син...
-‘Бе на мен иначе ми прозвуча...
-Стига де, познаваме се от толкова време.
-Именно т’ва ме притеснява... някак много чувствителен си станал. Дали е заразно?
-Остаряваме, Сар, това е...
Разговорът заглъхна в неловко мълчание. Отпред се чуваше мощното скърцане на вилхемовите ботуши в снега. Морхелиус си тананикаше пънк кавъри на някои по-известни псалми и от време на време подскачаше въодушевено. Трекс и ефритът дискутираха разпалено над предимствата и недостатъците на летенето като алтернатива на ходенето пеш, а именно дали вълшебният еликсир за поддържане на магията излиза по-евтино от чифт хубави ботуши.
-Ей, къде е скелета? - спря се Вилхелм.
-О, не... нека позная, аз трябва да се върна за него, нали? - посърна Морхелиус, спомняйки си мрачната фигура, усърдно пафкаща съмнително смески под бора.
-‘Стествено. Да не искаш аз да прецапам през реката, а? Пък и лулата ми май е в него - отсече героят.
-Оф... отивам.
Морхелиус запляска апатично назад. След миг се довлече сред бурните крясъци на развълнувания скелет, яхнал раменете му.
-Иха-а! От туй момче ще излезе добър каубой, т’ва мога ‘ви кажа!...Йе-е!
Размахала меч, кокалестата фигурка се свлече на земята и остана там с блажено вперени в притъмняващото небе очни кухини. Насълзяваща очите червеникава мъглица се стелеше бавно от ръкавите на ризницата му.
-К’во му е?
Групичката дружно се надвеси над “тялото”.
-Хихи, ниш’ми няма бе, къде отиваме сега?
-Да си потърсим добро място за нощуване - отвърна Вилхелм, метна скелета на раменете си като кофа, пълна с кокали и поведе “сговорната” дружина на запад в ослепителната светлина на снежния залез.