по пътя разбрах колко на косъм живеем... как от най-дребното разсейване можем да останем инвалиди за цял живот ((важи за всички хора) котките и кучетата са в друга група). друго нещо, за което си мислех беше, че в почти всички случаи е по-добре да си премълчаваме, когато не сме сигурни в нещо. ако не всички, то поне аз. едно нещо казано на майтап или пък ей така, уж с цел да бъде разбрано от събеседника по друг начин, може да обърка много работи. много сме прости. сега се чувствам точно като първокласник, който тепърва влиза в училище, за първи път попада в бъдещата си класна стая и се запознава със съучениците си и своята учителка... и детето си няма и на представа, че следващите седем години от живота си най-вероятно ще ги прекара с тези деца покрай него. то не осъзнава за колко голямо нещо става въпрос. та и аз се чувствам така. имам чувството, че нещо съм се объркал. че вървя някъде в погрешна посока и не мога да намеря табелите. всичко ми се струва в общи линии простичко и лесно изпълнимо. искам да оправя, да подредя собствения си свят, но по дяволите, това вече ми е трудно. не знам кое къде да сложа. толкова време не съм пипал нищо, само съм го пълнел с какво ли не. и преди някоя друга седмица осъзнах как доста неща са ми излишни. не мога просто така да ги изхвърля, не искам... няма да е по правилата. а правилата си ги има и трябва да се спазват от всички. или не трябва?! мога ли да прекрача границите? някои ще ме спре ли? ще пострадам ли или какво?! нямам си и на идея... но не искам да рискувам излишно след като става въпрос за нещо, което може да се свърши така или иначе по легален начин.
и в момента имам нужда от нещо, което да ме кара да правя друго нещо. искам по някакъв начин да светна. да си намеря за какво по-точно да живея. не че в момента не съм доволен от живота си, напротив даже. аз съм човек, който обича да мечтае и като си помисля, че нещо може да стане започвам да вярвам в това. но това и е хубаво, и е лошо. хубавата страна е, че тогава правя опити да достигна до това, което искам, а лошата е, че си създавам един мой свят с моите си разбирания за него, правилата ги определям аз и изобщо всичко е прекрасно, само че този свят е недостъпен за другите. а то не че искам толкова хора де, просто има някои, които ги искам... не знам обаче как да ги въведа в този мой свят. защото просто е мой. за да влязат в него, трябва и аз да съм в техния. вече даже не ме е страх да се открия, да се покажа такъв какъвто съм... защото предпочитам хората да имат винаги правилно мнение за мен, няма значение какво е то, да ме разберат и тогава да си вадят мнение за всичко. наясно съм какво искам, но ме е страх да посегна и да си го взема, страх ме е... и затова предпочитам да казвам, че не знам какво искам. страх ме е от това да не объркам нещо, защото тогава отново ще има промени... и то по-вероятно е да са неприятни за мен. не искам да ги има. и в момента вървя по един сиво-бял път, около който не се виждат табели, не се вижда какво има 2 метра пред теб, не се забелязват завоите, посоката е още по-неясна, а целта е съвсем ясна, но не се знае на колко километра е. може да се постигне за един миг, а може и изобщо да не се постигне.
не знам дали е грешка или не, но искам да се получи всичко така както го искам... и съм склонен да чакам достатъчно време, но да стане. и не желая никой да ми пълни главата с неговите си мисли. мне, много е объркано, няма думи. няма, няма и няма думи. противореча си! гъз, паяк, мамка му!
п.с. извинявам се на всички за тази дълга тъпня, нещо ми стана.