(атрофия на чувствата)
събуждам се до себе си, без нищо в мислите си...нито един спомен от вчера
а "днес" не го виждам
гмурвам се и се озовавам там,
рисувам вените ти със стария си маркер, а ти ми се смееше...и после ти стана гнусно и кофти - "та аз приличам на живите мощи така"....
и какво от това...само тленноста ти докоснах, нищо друго не оскверних
казваш ограбвам те с мойте непрестанни снимки, ами тогава върни ми го - вземи си нещо за спомен от мен и ти
"нищо не взимам защото ми харесва завършеността ти"
било като в онзи клип, е добре де, но мен ме ме режисират - държа си се естествено...аз съм си
и ти не разбираш какво говориш понякога, добре че съм аз да ти преведа
ей така изведнъж заваля, седнахме на балкона и това беше...не се нуждаехме от нищо друго (е аз определено умирах за цигара, за кой дявол се хванах да ги отказвам)(но поне усетих никотина от теб)
"искам да те приспя, ей така както си в скута ми"
и след това беше момента на излиянията...и след това мълчание
почти заспахме
имаше нещо за дивите коне, и детството...и ти пак скри това за себе си, но и аз не настоявам (все пак съм единственото същество, с което си в състояние да поседиш спокойно с часове)
(всъщност не съм толкова тъжна)