изпарителя нещо е дефектен и восъка от свещичката капе по цялото бюро, брутално брутално, миризмата е толкова силна, че ме заболяват очите.
много тъжно ми стана и незнаех какво да й кажа в тоя облачноприхлупен ден, и не вярвах, че се е издънила, а всъщност това е съвсем човешко. и все пак е гадно, че хиляди идеоти успяват, а едно генийче има двойка на изпита по литература. не е честно някак...
после поради липса на телефон единия рожденник е останал сам, и сега ми е някакво виновно, а онези двамата с надутите музикални разбирания бяха някакви много отровни, и радо миличкия не издържа и ги нарече сноби, и това зацикли в някакъв злокобно безумен разговор, изброяване на групи и никакъв смисъл.
кафето на сутринта беше ароматизирано с нещо неароматно, но изпих чаена чаша от него за да отлепя. на кърниградска има огромна кафеварка, ние имахме такава на старото място.
от няколко дни в главата ми текът речи като на развален телевизо, незнайно защо със гнусния стил на хаджикосев, но абсолютно сюреални: авторовата магумолност подсказва на героите пътя към свещенната гара, където могат да слонствуват в чудовищните дебри на друг свят, който някога бога на бъдъбъма е сътворил от една едничка мисъл за чорапи в огромния душевен пролом на политиците на сапун миришеше и трамвай на дите свидни е едно непубликувано преди смъртта й стихотворение, което изцяло се връзва с мелодичността на песента на колелетата....
и така до безкрай в просънича, безбрежни изречения.
ребийтчо ме изкарва от тоя циклаж...