днес за пореден път се убедих, че животът не е една приказка, в която ние сме главния герой... не трябва да го изживяваме така сякаш сме в една безкрайна илюзия. всичко е толкова сложно. губя амбицията си към някои хора. постепенно стремежът ми за доказване пред тях се стопява. самочувствието ми в тази област надделява. непокрито е и лесно уязвимо. но не знам дали трябва просто да сменя човека или да продължа започнатото... избора, който ще направя, е изключително важен. ще ми покаже дали все пак съм мръднал малко в развитието си или си оставам все същия безотговорник с голяма уста...
и още веднъж нищо. нищо не съм свършил. имам нужда да се отпусна по някакъв начин. искам сълзи. повече мои отколкото чужди. защото, когато са чужди се чувствам по-силен. а не искам да бъда. поне не и по този начин. не харесвам хора с високо самочувствие. и не проумявам защо има разлика в поведението на хората... когато си само с един човек и когато си с него и с още хора... защо се променя отношението?...
искам да съм тъжен. но не мога. нямам достатъчно уважителен повод дори пред самия себе си. мога само да слушам тъжна музика и да си пълня главата с мисли за живота... които мисли се сменят всеки ден, влияейки се от настроението ми... моето настроение, това толкова основно за мен животоспасяващо средство. и заради него си противоре де. защото, когато съм на единия полюс се чувствам по един начин, а на другия по друг. то логично де.
i wish it made sense