да усетиш, че нямаш пространството, което да изчистиш и да осмислиш за себе си, така, че да побереш и още някой...без значение да има рационалното осмисляне на грешките в поведението ти...
но те имат значение...болезнен смисъл изпълващ те до дъно, тогава, когато се усещаш най-плитък, открит на показ и сринат - не от другите, от това което си...и което не можеш да изразиш...по никакъв начин.
когато съм това, което съм се събужда онзи страх, погълваш думите дълбоко, покриваш очите си, залиташ в крайности и прегъваш ръбчета на заобления(оформен от порядки) твой свят.
защото има много светове, много измерения ... и тясното място, на което да побереш всички тях...и нищо за себе си.
нямам въздух в мен.
пречи на сълзите ми да отлитат...
и те се връщат назад,
реката пресъхва у мен,
а бента е вдигнат от воините на
паметта .. те винаги допускат злото..
не ми вредят опитите да ме видят,
нито онези, с които да установят какво ми има...
задушават ме моментите на себе си,
защото обвивката му сякаш е ръждива,
никой не влиза, никога не излизам.
лъжлива съм, дори в тези съвършено естествени
експерименти да се покажа жива и недокосната от
крадливите егоистични причини да не се разкривам.
дълго мислих да не пестя, това, което останах,
а да го покажа - различно и свързано,
без преувеличения и разкъсвания ...
напразно...
твърде много съм искала някой да ми обърне внимание,
да разклати основите на ненужното, от мен да го изпразни
и тогава да ме погледне, а после, ако иска да ме намрази...
или да има търпение...
ако има защо ще продължа да живея
и дори ще се пазя - в замяна на мълчаливо доверие,
или просто...назаем.
всичко ще върна, само миг ми е нужен да усетя
ръцете си истински, снеговете в ума ми - рисувани,
а всичко, което умея - приложено, в един или двама -
без сметки да плащат, без нещо да дават...просто човеци,
заради които да виждам, че става...че получават от мен,
от ръцете, ума, от сърцето горчиви, но истински тласъци
които отмерват живота ми смислено.
това исках да кажа.